Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Токай-ихто се спря и остави непокорното мече върху пода на коридора.
— Почакайте. Искам да ви покажа нещо и да ви обясня. Вождът се извърна още веднъж и насочи погледите на момчетата към водата, която се спускаше със сила отвисоко в пещерния коридор.
— До извора на тази вода горе в скалата има едно малко пещерно помещение, където имаше злато — заговори той. — Моите праотци и баща ми знаеха за него. Зашеметен от тайнствената вода, веднъж баща ми бе казал нещо неопределено по този въпрос. Когато след това не искаше да каже нищо повече и нищо по-подробно, Червената лисица го уби. Белите мъже никога не можаха да намерят това злато; те са открили само златните жили в скалите на север на Ке сапа, или както те ги наричат — Блек Хилс, Черните хълмове. Сега тук няма повече нито зрънце злато. Вчера аз взех и последното. Не вярвам изворът да е образувал златните зърна горе в планината. Това трябва да е било някакво старо богато скривалище. Сега то е празно… Да вървим!
Оттук нататък пътят водеше нагоре, между странни скални образувания, стръмен и труден. Хапеда опипваше скалите с лявата си ръка, а с дясната държеше високо нагоре факлата. Грохотът на водата зад гърбовете им постепенно отново се превърна в тих напев.
Когато светлината на факлата се смеси с първия светлик на деня, Хапеда и Часке си поеха дълбоко дъх и им се стори, че дори усетиха мириса на свеж въздух. Оставаха им само още няколко крачки и тримата застанаха на изхода на пещерата в скалата над гората.
Хапеда изгаси факлата.
Навън небето беше синьо и зимното слънце блестеше. Дърветата навеждаха клоните си под снежния товар. Гарги грачеха. Хапеда и Часке си поеха още веднъж дълбоко свеж въздух. Сега тъмното царство на планината бе потънало зад тях и те отново стояха в живия весел зимен ден.
Вождът накара момчетата да отстъпят назад и огледа за миг отвесната скала, над която бе застанал. Разви ласото си, седна и прехвърли дългите плетени колани така през раменете си, че двата им края увиснаха еднакво дълги край отвесната стена. С помощта на ласото двете момчета бързо слязоха надолу. После вождът изтегли коланите, взе отново мечето в ръце и скочи направо надолу в гората. Стигна отвесния склон на горската земя. Ту плъзгайки се, ту подскачайки, той успя отново да намери опора и продължи да слиза надолу.
Момчетата вървяха и скачаха, колкото им сили държат, за да могат да следват Токай-ихто. Често се търкулваха в снега, докато ги спреше стволът на някое дърво.
— Не бива да скачате с краката, а с очите — посъветва ги Токай-ихто. — Докъдето ви стига погледът, трябва да откривате всяко удобно място за стъпване, тогава краката ви ще вървят от само себе си.
След този съвет те действително тръгнаха по-устойчиво.
Когато между дърветата се провидяха първите шатри, момчетата имаха чувството, че бяха отсъствували години от родния бивак и сега се завръщаха като узрели мъже. Въпреки радостта обаче бяха подтиснати. Бяха преживели нещо, за което нито можеха, нито биваше да говорят.
Откъм бивака забелязаха завръщащите се, ала никой не ги посрещна с шумни викове. Мълчаливи и с широко отворени учудени очи стояха жените, момчетата и девойките между шатрите, а мъжете извадиха лулите от устите си и оглеждаха скришом вожда и необикновеното мече, което той носеше в ръце. Меката, леко къдрава козина на животното, която преливаше до плътнокафяво, и грамадните му лапи сигурно ги караха да се замислят. Никой от тях не бе виждал досега такава мечка.
Хавандшита стоеше пред своята заклинателска шатра. Слънцето и сенките се преливаха над нея. Беше се появил лек ветрец, който поклащаше отрупаните със сняг клони. Играта на сенките сякаш вдъхна живот на заклинателските знаци върху чергилата на шатрите. Голямата змия сякаш започна да се движи и да се вие. Старецът се изправи; държеше в ръка големия си заклинателски жезъл, подобен на копие. Жезълът бе изрисуван на криволичещи линии и когато той го въртеше в ръка, окото оставаше с впечатление, че линиите започват да се движат.
Макар че момчетата не извърнаха лица към заклинателската шатра, те погълнаха скришом картината с очи и усетиха, че ги обзема някакво тихо безпокойство. В този миг обаче Токай-ихто забави ход и вдигна високо нагоре мечето. Хавандшита сякаш замръзна на мястото си, после изчезна бързо навътре в своята шатра с някакво странно, шмугващо се, вдъхващо страх движение.