Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Уинона и Монгшонгша работеха нещо пред шатрата на Четансапа. Когато сега се изправиха, върху лицето на Монгшонгша имаше изписано учудване. Чертите на Уинона обаче говореха много повече. Задушавана досега от страх, девойката най-после отново си бе поела дъх.
А къде бяха Четансапа, Чапа, Тобиас? Двете момчета никъде не можаха да открият тримата мъже и Унчида.
Едва когато влязоха заедно с Токай-ихто във вождовата типи, те видяха бойците седнали край неизползуваното досега огнище по средата на шатрата, явно задълбочени в сериозен разговор. В дъното седеше Унчида; сега тя отпусна ръката си, с която бе затворила молитвено уста. Тримата бойци скочиха на крака.
Токай-ихто пристъпи към средата на шатрата. Усмихна се; усмивката му се стори на двете момчета красива като слънцето след нощта и само те и Унчида знаеха тайната, която сега озари тази усмивка. Без да кажат нито дума за това, и двете момчета мислеха едно и също: припомниха си деня, когато Токай-ихто се завърна след дългите изгнанически години на своя баща и ги погледна за първи път радушно. Днес те бяха свързани с вожда като по-млади братя.
Уинона и Монгшонгша влязоха в шатрата и се заеха заедно с Унчида да приготвят яденето. Момчетата започнаха да се хранят с охота. Токай-ихто бе седнал вече край Чапа, Черния сокол и Тобиас. Той се бореше със своето необуздано огромно бебе, което искаше да захапе топлия мек врат на мъжа и се опитваше да засуче от него. Когато той освободи зъбите на малкото чудовище полусърдит-полуусмихнат, всички видяха следи от кръв на врата му.
— Трябва да направим нещо — рече делаварът и това бе първата дума, произнесена сега в шатрата. — Може ли изобщо този звяр да яде?
— Не, то не е видяло още три луни. Но ще трябва да се научи да яде, ако не иска да умре.
Уинона пристъпи напред с някакъв прах от стрити ягодови плодове, какъвто даваха на малките деца заедно с месото, и се опита да го напъха в устата на мечето, ала то не го прие. Стремеше се с коварна упоритост към врата на Токай-ихто и вкопчи изплашено нокти във вожда.
— Иди, Тобиас, да му уловиш няколко риби. Това ядат неговите роднини в родината си.
— Неговите роднини? Нима очите на Токай-ихто са виждали и друг път такова животно?
— Горе, в ъгъла на света, откъдето духа северният силен вятър, има такива мечки. Уачичун наричат тази земя Аляска. Те казват, че по времето на нашите праотци навред е имало такива едри мечки, които са живели в пещери. Ние ще вземем мечето с нас. То ще ни съпровожда през Мини-Соус. Майка му ми го даде, когато умираше. Стрелящите железа на златокопачите я убиха.
Делаварът се изправи. Взе от Уинона малко сурово месо и излезе от шатрата. Хапеда и Часке го съпроводиха, за да му помогнат при ловенето на рибата. Те изтичаха най-напред при конете и си откраднаха няколко косъма от дългите им опашки. Завързаха ги на тънки, но здрави въдичарски конци. Дълги върбови клони на брега на реката имаше достатъчно, така че въдиците бързо станаха готови. Рибарите хвърлиха въдиците. Щастието се усмихна най-напред на делавара. И Хапеда показа скоро своята плячка; само Часке не можа да улови нищо. Тъй като засега двете уловени риби бяха достатъчни, тримата рибари се върнаха в шатрата.
Вождът разкъса месото на рибите и напъха със собствените си пръсти, които питомецът му сега си бе избрал за сукане, храната в устата му. Мечето гълташе лакомо и искаше още. Играта бе спечелена.
Хапеда и Часке бяха толкова развълнувани и възбудени от събитията, че трябваше бойците да им напомнят да си легнат най-после. Денят вече преваляше, а вечерта бе определена за напускане на временния лагер. Желанието на вожда отново бе станало неоспоримо, тъй като Великото тайнство бе застанало на негова страна срещу Хавандшита.
Сякаш бяха прочели взаимно мислите си, Хапеда каза тихо на Часке:
— Заедно ли?
Кръвният му брат отвърна само кратко „да“.
После двете момчета се пъхнаха под една завивка, за да спят заедно през този ден.
Когато се събудиха вечерта и в шатрата вече бе започнало да се стъмва, те се почувствуваха освежени и с нови сили. Веднага потърсиха с очи мечето. То лежеше увито в една завивка близо до тях, сито и доволно. Мигаше любопитно към двете момчета. Докато двамата братя го наблюдаваха, жените свиха постелята им и я прибраха. Момчетата изтичаха бързо навън, за да се изкъпят още веднъж в реката на залез слънце.
Когато се върнаха, чергилата на шатрата вече бяха свалени от подпорните прътове. Бивакът се вдигаше. Само една-единствена шатра стоеше още непокътната: Бобровата. Девойчето Светкавичен облак обикаляше нерешително край нея; то явно не знаеше да влезе ли вътре, или не.