Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Тя спря да говори, помълча, после продължи:
— И това време не е далеч. След няколко месеца, след няколко дни от тази дребна жива жена ще остане само малък скелет.
Тя вдигна очи към портрета си, който й се усмихваше, усмихваше се на тази старица, карикатура на самия него; после погледна двамата мъже, надменния поет и вдъхновения музикант, които като че ли си казваха: „Какво иска от нас тази развалина?“
Някаква неопределена, пронизваща и неудържима скръб притискаше сърцето ми, скръб пред свършения живот, който се бори още в спомените като човек, който се дави в дълбока вода.
От мястото си виждах как минават по пътя колите, блестящи и бързи, отивайки от Ница за Монако. А в тях — млади жени, красиви, богати, щастливи и усмихнати и доволни мъже. Тя проследи погледа ми, разбра мисълта ми и прошепна със сдържана усмивка:
— Човек не може да бъде и млад, и стар.
Аз й казах:
— Колко красив е бил животът за вас!
Тя въздъхна дълбоко:
— Красив и приятен. Ето защо съжалявам тъй много за него.
Видях, че беше разположена да говори за себе си; и внимателно, деликатно, предпазливо, както се пипа болно място, започнах да я разпитвам.
Тя говори за своите успехи, за своите опиянения, за своите приятели, за цялото си тържествуващо съществуване. Запитах я.
— Театърът ли ви даде най-голямата радост, истинското щастие?
Тя отговори оживено:
— О, не!
Усмихнах се; тя продължи, като повдигна тежко очи към двата портрета.
— Те ми го дадоха.
Не можах да се сдържа и попитах:
— Кой от тях?
— И двамата. Аз дори малко ги обърквам в паметта си на стара жена и после днес изпитвам угризения на съвестта към единия от тях!
— Тогава, госпожо, не на тях, а на любовта сте признателна вие. Те са само нейни изразители.
— Възможно е. Но какви изразители бяха те!
— Сигурна ли сте, че не сте били, че нямаше да бъдете също така обичана от някой обикновен човек, който не е бил велик, но би ви предложил целия си живот, цялото си сърце, всичките си часове, цялото си същество; докато тези двамата са ви заплашвали с двама застрашителни съперници, музиката и поезията?
Тя се провикна силно, с оня глас, останал млад, който караше да трепти нещо в душата:
— Не, господине, не. Някой друг би могъл може би да ме обича повече, но той не би ме обичал както тях. Ах, това е, защото те пяха на мене музиката на любовта, както никой на света не би могъл да я пее! Как ме опияняваха те! Възможно ли е някой човек, някой какъв да е човек да намери онова, което те намираха в звуците и думите? Достатъчно ли е само да обича човек, ако не знае да вложи в любовта си цялата небесна и земна поезия и музика? А те знаеха, и двамата, как да подлудяват с песни и думи една жена! Да, може би в нашата любов имаше повече илюзии, отколкото действителност; но тези илюзии ни отнасят в облаците, а действителността ни оставя винаги на земята. Макар и други да са ме обичали повече, аз само чрез тях разбрах, почувствувах и боготворих любовта!
И изведнъж тя започна да плаче.
Плачеше безшумно, с безнадеждни сълзи!
Правех се, че нищо не виждам; и гледах надалеч.
Тя поде след няколко минути:
— Виждате ли, господине, почти у всички същества сърцето остарява заедно с тялото. С мене това не се случи. Моето нещастно тяло е на шестдесет и девет години, а сърцето ми е на двадесет… И ето защо аз живея съвсем сама всред цветята и мечтите.
Между нас настъпи продължително мълчание. Тя се беше успокоила и започна отново да говори, като се усмихваше:
— Колко бихте ми се подигравали, ако знаехте… ако знаехте как прекарвам вечерите си… когато времето е хубаво!… Срамувам се от това и съжалявам в същото време.
Напразно я молих; тя не искаше в никакъв случай да ми каже какво прави; тогава станах да си отивам.
Тя се провикна:
— Толкова скоро!
А като й казах, че трябва да вечерям в Монте Карло, тя запита стеснително:
— Не желаете ли да вечеряте с мене? Ще ми направете голямо удоволствие.
Приех веднага. Тя позвъни очарована; после, след като даде някои нареждания на малката прислужница, ме разведе из къщата.
Нещо като стъклена веранда, пълна с дръвчета, се откриваше над трапезарията и даваше възможност да се вижда от единия до другия край дългата алея с портокали, която се простираше чак до планината. Нисък стол, скрит под растенията, показваше, че старата актриса идваше често да сяда там.
После отидохме в градината да разгледаме цветята. Вечерта се спускаше бавно, една от онези прохладни и тихи вечери, през които се излъчват всички благоухания на земята. Беше почти тъмно, когато седнахме на масата. Вечерята беше хубава и дълга; и ние двамата станахме близки приятели, когато тя разбра добре каква дълбока симпатия се пробуждаше към нея в моето сърце. Тя беше пила два пръста вино, както казваха някога, и ставаше по-доверчива и по-любвеобилна.