Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Аз бездруго мразя проклетите твари — каза Логън, отиде до каруцата, качи се отзад и се намести срещу Баяз.
Настъпи дълго мълчание. Всички обмисляха положението. Два коня, трима ездачи. Нямаше изход от ситуацията. Лонгфут пръв наруши мълчанието.
— Аз, разбира се, ще се нуждая от кон, за да определям маршрута ни. Работата на съгледвача е от първостепенна важност за всяко пътуване, но за беда изисква кон…
— Аз май по-добре да яздя — промърмори Джизал, — с този крак…
Феро погледна към каруцата. Джизал видя как за миг очите й се срещнаха с очите на Деветопръстия и в този поглед имаше забележима враждебност.
— Аз ще вървя — каза сърдито тя.
Посрещане за герои
Валеше, когато началник Глокта влизаше с куцукане в Адуа. Гаден ситен дъждец и силен вятър откъм морето, от които подвижният мост на кораба, скърцащото дърво на кея и каменната настилка бяха станали хлъзгави като рибешки люспи. Глокта прокара език по изранените си венци, разтри бедрото на сакатия си крак и смръщено огледа сивата крайбрежна улица. На десетина крачки от него двама начумерени стражи стояха облегнати на порутената стена на един склад. Малко по-нататък група докери водеха разгорещен спор за камара сандъци. Един треперещ просяк тръгна към него, но веднага се отказа и изчезна нанякъде.
Аа, няма ли ги тълпите от ликуващи поданици на Съюза? Къде ли е килимът от цветя? И къде ли са се покрили припадащите от вълнение девици? Всъщност не беше ни най-малко изненадан от подобно посрещане. И предишния път, когато се връщаше от юг, беше абсолютно същото. Тълпите рядко си дават зор с овации за победения независимо колко смело се е бил, какви саможертви е направил или колко нищожни са били шансовете му за успех. Девиците се подмокрят от победи, без значение колко са незначителни и напълно безсмислени, но при едно „направих всичко възможно“ най-много да се изчервят. Боя се, че същото се отнася и за архилектор Сълт.
Една особено свирепа вълна се разби във вълнолома и запрати в гърба му душ от противни пръски морска вода. Подгизнал от студена вода, Глокта залитна напред, подхлъзна се и за малко да падне. Прекоси задъхан кея и се вкопчи в лигавата от вода стена на порутената барака отсреща. Вдигна очи и видя, че стражите го зяпат втренчено.
— Нещо интересно? — озъби им се Глокта и двамата моментално вдигнаха яките и се обърнаха на другата страна.
Глокта се уви в палтото си, чиито пешове бяха неприятно залепнали към мокрите му крачоли. Няколко месеца под слънцето и спираш да мислиш, че някога пак ще ти е студено. Колко бързо забравя човек. Огледа намръщен празните докове. Колко бързо забравяме всички.
— Отнофо у домъ. — Фрост имаше доволен вид, докато слизаше по подвижния мост със сандъка на Глокта в ръце.
— Не си падаш много по горещините, а?
Практикът поклати масивната си глава с щръкнала на мокри фъндъци бяла коса и почти се усмихна на ситния зимен ръмеж. Северард слезе след него и вдигна глава към сивите облаци. Спря за момент в края на подвижния мост, после стъпи на каменния пристан.
— Хубаво е да си отново у дома — каза той.
— Ще ми се да можех да споделя ентусиазма ви, но нещо не ми се получава да мисля така. Негово високопреосвещенство ме повика обратно и съдейки по това, в какво положение оставихме Дагоска, май срещата… няма да мине добре. Ей на това му викам аз омаловажаване на фактите. Вие по-добре се покрийте някъде за няколко дни.
— Да се покрия ли? Не смятам да излизам от бардака в продължение на седмица.
— Мъдро решение, Северард. В случай че не се видим отново, успех.
— Винаги, началник. — Очите на практика блеснаха.
Глокта проследи с поглед отдалечаващия се към по-съмнителната част на града практик. Просто още един ден от живота на практик Северард. Никога да не се замисляш за повече от час напред. Каква благодат.
— Проклета страна с проклето гнусно време — изропта Витари с напевния си акцент. — Трябва да вървя да говоря със Сълт.
— Ха! Аз също! — извика с престорено въодушевление Глокта. — Какво невероятно съвпадение! — прегъна ръка и й предложи лакътя си. — Да отидем да видим Негово високопреосвещенство заедно, като двойка!
Тя го изгледа.
— Добре.
— Но двамата ще трябва да почакате още малко за главата ми. Само че първо се налага да се отбия за малко на едно място.
Върхът на бастуна изтропа по вратата. Никой не отвори. Проклятие. Гърбът го болеше ужасно, трябваше да седне. Отново почука с бастуна, този път по-силно. Пантите изскърцаха и вратата се отвори. Отключено е. Глокта се намръщи и бутна вратата. Касата беше разцепена отвътре, а бравата — счупена. Разбивана е. Прекрачи прага и влезе в антрето. Къщата беше празна и лед студена. Никъде не се виждаше и една-единствена мебел. Все едно се е изнесла. Но защо? Единият му клепач потрепери. През цялото време в Дагоска почти не се бе сещал за Арди. Други дела изглеждаха много по-наложителни за момента. Единственият ми приятел ми възложи това. Ако е станало нещо с нея…