Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

— Не — каза Еди — не, нищо ми няма… О, да, много неща станаха, но какво значение има вече? Да, върна се… Какво друго искаш да кажа? Откъде знаеш, че се е върнала? Е, хубаво, предполагам, че цялата компания е разбрала за десет минути… Не, не знам дали се радвам, че се върна… Естествено, ще спаси железницата, за още някой и друг месец или година… Какво искаш да кажа? Не, не ми каза на какво разчита. Не ми каза какво мисли или чувства… Добре де, как мислиш, че се чувства? За нея е ад — пък и за мен! Само дето моят ад си е по моя вина… Не. Нищо. Не мога да говоря за това. Да говоря ли? Не трябва дори да мисля. Трябва да спра, да спра да мисля за нея и… за нея, тоест.

Той замълча и се запита защо очите на работника — очите, които сякаш винаги виждаха всичко вътре в него — тази вечер го караха да се чувства неудобно. Погледна масата и видя много фасове сред останките от храна по подноса на работника.

— И ти ли си закъсал? — попита Еди. — О, просто си седял дълго тук тази вечер, нали? Заради мен? Защо пък да ме чакаш? Знаеш ли, никога не съм мислил, че те интересува дали ме виждаш или не, дали мен или някого другиго, изглеждаш толкова самодостатъчен, и точно заради това ми харесва да си говоря с теб, защото чувствам, че винаги разбираш, но нищо не може да те нарани, изглеждаш така, сякаш нищо никога не те е наранявало, и това ме кара да се чувствам свободен, сякаш… сякаш в света няма болка… Знаеш ли какво е странно в лицето ти? Изглеждаш така, сякаш никога не си се сблъсквал с болка, страх или вина… Съжалявам, че закъснях толкова тази вечер. Трябваше да я изпратя — тъкмо замина, с „Комет“… Да, тази вечер, преди малко… Да, тръгна… Да, беше внезапно решение — от последния час. Възнамеряваше да тръгне утре вечерта, но нещо неочаквано се случи и тя трябваше да тръгне веднага… Да, отива в Колорадо — после… Първо в Юта… Защото получи писмо от Куентин Даниълс, че напуска — а единственото нещо, от което няма да се откаже, от което няма да понесе да се откаже, е двигателят. Помниш двигателя, за който ти казах, за останките, които намери… Даниълс ли? Той е физик, който работи през последната година в Технологичния институт в Юта и се опитва да разреши загадката на мотора и да го възстанови… Защо ме гледаш така? Не, не съм ти казвал за него преди, защото беше тайна. Това си беше частен, таен неин проект, пък и с какво би могъл да те заинтересува? Предполагам, че мога да говоря за това сега, защото той е напуснал… Да, казал й е причините. Казал е, че няма да остави нищо, произведено от ума му, на свят, който го смята за роб. Казал, че няма да бъде превърнат в мъченик от хора, на които е дал в замяна неоценима полза… На какво се смееш? Стига. Защо се смееш така? Цялата тайна? Как така цялата тайна? Не е открил цялата тайна на двигателя, ако за това говориш, но изглежда се е справял добре, имаше добри шансове. Сега това е изгубено. Тя хукна към него, иска да му се моли, да го задържи, да го накара да продължи, но мисля, че е безполезно. Щом спрат веднъж, не се връщат обратно. Никой не го е правил… Не, не ме интересува, вече не, понесохме толкова много загуби, че започвам да свиквам… О, не! Не Даниълс е този, когото не мога да понеса, ами… не, остави. Не ме разпитвай за това. Целият свят се разпада, тя още се бори да го спаси, а аз седя тук и я съдя за нещо, което нямах право да знам… Не! Не е направила нищо осъдително, нищо — а и освен това няма нищо общо с железницата… Не ми обръщай внимание, не е вярно, не нея осъждам, а себе си… Слушай, винаги съм знаел, че обичаш „Тагарт Трансконтинентал“ също като мен, че за теб значи нещо специално, лично, и че заради това ти харесва да ме слушаш какво говоря. Но това — това, което научих днес — няма нищо общо с железницата. Едва ли ще е от значение за теб. Забрави го… Просто е нещо, което не знаех за нея, това е всичко… Израснах с нея. Мислех, че я познавам. Не съм я познавал… Не знам какво очаквах. Предполагам, че просто съм мислел, че няма никакъв личен живот. За мен тя не беше човек, нито… нито пък жена. Тя беше железопътната компания. И не мислех, че някой някога ще дръзне да я погледне по какъвто и да е друг начин… Е, така ми се пада. Забрави. Забрави го, казах! Защо ме разпитваш така? Това си е нейният личен живот. Какво значение може да има за теб? Зарежи го, за Бога! Не виждаш ли, че не мога да говоря за това? Нищо не е станало, нищо ми няма, просто… о, защо лъжа? Не мога да те лъжа, ти като че ли винаги виждаш всичко, по-лошо е, отколкото да се опитвам да излъжа себе си! Лъгал съм себе си. Не знаех какво съм изпитвал към нея. Железницата ли? Аз съм прогнил двуличник. Ако значението й за мен се заключаваше само в железницата, нямаше да ме удари така. Нямаше да чувствам желание да го убия! Какво ти става тази вечер? Защо ме гледаш така? Ох, какво ли ни става на всички? Защо не ни е останало нищо друго, освен нещастието? Защо страдаме толкова много? Не за това сме тук. Винаги съм мислел, че трябва да сме щастливи, всички, че такава е естествената ни съдба. Какво правим? Какво сме изгубили? Преди година нямаше да я осъдя, ако намери нещо, което иска. Но знам, че са обречени, и двамата, както и аз, и всички останали, а тя беше единственото, което ми е останало… Беше толкова невероятно да си жив, беше такъв чудесен шанс, не знаех, че обичам този шанс и че това беше нашата любов — нейната, моята, твоята, — но светът загива и ние не можем да го спрем. Защо се саморазрушаваме? Кой ще ни каже истината? Кой ще ни спаси? Ох, кой е Джон Голт? Не, няма полза. Сега вече няма значение. Защо да чувствам нещо? Няма да издържим още дълго. Защо трябва да ме интересува какво прави тя? Защо трябва да ми пука, че спи с Ханк Риърдън?… Боже! Какво ти става? Не си тръгвай! Къде отиваш?