Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Върна се до витата стълба и се заизкачва безшумно, стиснал бастуна с две ръце. Следващата и последна врата не се появи, докато не изкачи два пъти повече стъпала отпреди. Изненада се, като видя, че вратата е дървена, с нова месингова брава и ключалка — в тон с официалното обзавеждане на Харшморт. Сигурно бе стигнал до най-ниското ниво на самата къща. Грей беше казал, че го мислели за мъртъв, но за министерството ли говореше, или за сега? Със сигурност го бяха познали в градината, но имаше ли значение? Беше повече от щастлив да играе ролята на призрак отмъстител. Открехна вратата и погледна.
Не беше коридор, както очакваше, а малка тъмна стая със спуснати завеси, под които проблясваше светлина — и проблясването съвпадаше със звука от стъпки, които долитаха от другата страна на завесата. Чан се вмъкна през вратата, приближи се до завесата, хвана я с два пръста и леко я отмести, колкото да надникне.
Завесата просто прикриваше ниша в голямо складово помещение, пълно с рафтове и стойки, по които бяха наредени бутилки, буркани, консерви и разни кутии. Двама носачи качиха една дървена каса с дрънчащи кафяви бутилки на някаква количка и тръгнаха да я бутат нанякъде, като по пътя спряха, за да говорят с някого, когото Чан не виждаше. След като излязоха, настъпи тишина, като се изключеше далечният шум от стъпки и металическото почукване, което Чан бе чувал твърде много пъти — потракването на ножницата, докато отегченият страж се разхожда напред-назад. Но стражът бе от другата страна на рафтовете. За да стигне до него, Чан трябваше да излезе от скривалището си зад завесата и чак тогава да реши откъде да го нападне, а вече щеше да е на открито.
Чу приближаващи се стъпки и рязък заповеднически глас. Глас, който вече бе чул в градината:
— Къде е господин Грей?
— Не се е върнал още, господин Бленхайм — отвърна стражът. Ако се съдеше по гласа, не беше от мекленбургските войници.
— Къде отиде?
— Не зная, сър. Господин Грей слезе долу…
— Дявол да го вземе! Не знае ли колко е часът? Ами графикът?
Чан се напрегна. Със сигурност щяха да тръгнат да търсят Грей. Нямаше как да се мушне обратно през вратата, без да го чуят. Но пък може би така бе по-добре. Бленхайм щеше да дръпне завесата и той щеше да го убие. Стражът можеше да вдигне тревога, или дори да убие него, но и в двата случая той щеше да си е отмъстил.
Но Бленхайм не помръдна.
— Няма значение — отсече раздразнено. — Господин Грей ако ще да се обеси. Ела с мен.
Чан слушаше как стъпките им се отдалечават. Къде отиваха? Какво беше толкова важно?
Късаше залъци от мекия бял хляб, който бе взел от склада, и ги дъвчеше с наслада, докато вървеше напред. Нищо наоколо не му бе познато от предишните му обиколки из Харшморт Хаус. Това беше най-долният етаж, добре обзаведен, но не разкошен. Трябваше да стигне до средата — там щеше да намери входа за кулата паноптикум, за голямата зала — и трябваше да го направи бързо. Не си спомняше откога не е ял толкова вкусен хляб — защо ли не бе пъхнал в джоба си още един? Това го накара да погледне към джоба си, където усещаше полюшващата се тежест на зелените боти на госпожица Темпъл. Нима беше сантиментален глупак?
Спря. Къде се намираше? Истината за положението му прониза мислите му като острие: беше в имението на Робърт Вандаариф, сърцето на богатството и привилегиите, на общество, от което той живееше във взаимно презрително изгнаничество. Замисли се — дори хлябът, който ядеше, самото удоволствие от него му се струваше предателство. Усети убождането на шипа на омразата заради безкрайния разкош наоколо. Изведнъж видя себе си, както сигурно го виждаха обитателите на имението, като някакво бясно куче, което някак се е вмъкнало през вратата и е обречено. Защо бе дошъл? Да спаси едно неразумно момиче от същия този свят на богатство? Да избие колкото успее повече врагове? Да отмъсти за смъртта на Анжелик? Как би могло нещо от това дори да одраска повърхността на този свят, на този нечовешки лабиринт? Чувстваше, че умира и че смъртта му ще е също така незабележима като живота му. За миг затвори очи, отчаяние зае мястото на яростта. Отвори ги и рязко и раздиращо си пое дъх. Отчаянието правеше победата още по-лесна. Тръгна пак, като продължаваше да дъвче. Щеше му се да намери и нещо за пиене. Изсумтя: точно така трябваше да се сблъска с Бленхайм, с майор Блах или Франсис Сонк — с бутилка бира в едната ръка и храна в другата. Налапа последния залък и извади камата от бастуна.