Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Тротър не даде отговор, тъй като малката розова кърпичка бе пусната в пълен ход.
— Какво има да ми кажеш, преди да ти спукам главата? — повтори мистър Уелър със заплашителен тон.
— А? — рече мистър Тротър с невинен поглед, пълен с почуда.
— Какво има да ми кажеш?
— Аз ли, мистър Уокър?
— Не ми викай Уокър; името ми е Уелър и ти го знаеш много добре. Какво има да ми кажеш?
— Да ви поживи господ, мистър Уокър… тоест Уелър, много нещо ще ви разкажа, ако бихте искали да отидем някъде, където можем спокойно да си поговорим. Ако знаехте само колко ви търсих, мистър Уелър…
— Много си ме търсил, а? — сухо рече Сам.
— Много, много, сър — отвърна мистър Тротър, без да му трепне лицето. — Но нека си стиснем ръцете, мистър Уелър.
Сам огледа събеседника си за няколко секунди и после, сякаш подтикнат изведнъж от някаква внезапна подбуда, изпълни неговото желание.
— А как е — подхвана Джоб Тротър, когато тръгнаха заедно — вашият мил, добър господар? О, той е достоен джентълмен, мистър Уелър! Надявам се, че не се е простудил онази ужасна вечер, сър.
В очите на Джоб Тротър за миг се прокрадна лукаво пламъче, когато казваше това, и то накара свития юмрук на мистър Уелър да потръпне, тъй като той гореше от желание да му опита силата върху ребрата на другия. Обаче Сам се овладя и отвърна, че господарят му бил в отлично здраве.
— О, толкова се радвам — отвърна мистър Тротър. — И той ли е тук?
— А твоят? — запита Сам вместо отговор.
— О, да, той е тук и за съжаление трябва да кажа, мистър Уелър, че става все по-лош от ден на ден.
— Я, я? — рече Сам.
— О, възмутително — ужасно!
— Пак в пансион ли? — запита Сам.
— Не, не в пансион — отвърна Джоб Тротър със същия лукав поглед, забелязан от Сам и преди. — Не в пансион.
— В къщата със зелената порта? — каза Сам, внимателно наблюдавайки своя събеседник.
— Не, не, о, не там — отвърна Джоб Тротър с твърде необичайна за него припряност. — Не там.
— А какво търсеше ти там? — запита Сам с остър поглед. — Май си влязъл случайно през портата, а?
— Ех, мистър Уелър — отвърна Джоб, — нямам нищо против да ви доверя малките си тайни, защото ние тъй много се харесахме още при първата ни среща. Спомняте ли си колко приятно прекарахме онази заран?
— О, да — нетърпеливо отвърна Сам. — Спомням си. Е, и?
— В тази къща — отвърна Джоб, претегляйки думите си и понижавайки глас, както човек прави при разкритие на някоя голяма тайна, — в тази къща със зелена порта има голям брой прислужници…
— Тъй ми се струва и на мен, както гледам — прекъсна го Сам.
— Да — продължи мистър Тротър, — и там има една готвачка, която си е спестила малко пари, мистър Уелър, и би искала, ако е възможно, да си уреди живота, като си отвори малко дюкянче за бакалски стоки, разбирате ли?
— Да.
— Да, мистър Уелър. И тъй, сър, аз я срещнах в църквата, която посещавам; чудесна малка църквица имат в този град, мистър Уелър; там пеят химните от сборник номер четвърти — аз винаги го нося със себе си — малка книжка, която може би сте зървали в моите ръце; ние се сближихме с нея, мистър Уелър, и тъй, въз основа на това тясно познанство, осмелявам се да ви кажа, решихме аз да бъда бакалинът.
— А… чудесен бакалин ще стане от теб — отвърна Сам, поглеждайки косо Джоб с крайна неприязън.
— Най-голямото предимство на всичко това, мистър Уелър — продължи Джоб, докато очите му се пълнеха със сълзи, — е възможността, която ми се отдава да напусна сегашната си позорна служба при този лош господар и да се посветя на по-добър и добродетелен живот, напълно в духа на възпитанието, което съм получил, мистър Уелър.
— Сигур си получил много хубаво възпитание — рече Сам.
— О, много, мистър Уелър, много добро — отвърна Джоб. При възпоминанието за невинните години на своето детство мистър Тротър измъкна розовата кърпичка и заплака неудържимо.
— Сигур си бил момче и половина в училище — рече Сам.
— Да, сър — отвърна Джоб и изпусна дълбока въздишка, — бях кумирът на класа.
— А — рече Сам, — съвсем не ми е чудно. Каква ли утеха си бил за милата си майчица!
При тези слова мистър Джоб Тротър впи последователно двата края на розовата кърпичка от двете страни на очите си и захвана да пролива обилни сълзи.
— К’во му стана на тоя! — възмути се Сам. — Водоскоците на Челси са нищо пред тебе. К’во те кара да се разтапяш тъй сега? Да не те гризе нещо съвестта?