Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Гари ми донесе нежността, майчината гордост, мисълта, че имам едно мъниче, което се нуждае от моята закрила и което ме закриляше от обзелите ме демони. Това, което не понасях да получавам от мъжете, го дарявах на малкото ми момче. От насилието черпех само силата, с която обграждах моето дете, любовта ми…
Само когато мъжът в черно…
Мъжът в леглото й я бе целувал, галил с нежните си по женски ръце, бе я обладал бавно и нежно.
Незаконна, незаконна…
Тя взе бурканче с мармалад от портокали, опита го… много горчиво за събуждане, взе от една етажерка конфитюр от червени плодове, поднос от черно лакирано дърво, нареди на него чайника, мъфините, конфитюра, малко масло, две бели салфетки. Две сребърни лъжички и нож. Сребърните прибори от майка й… Беше й ги подарила по случай двайсетия й рожден ден, с кралския печат…
Незаконна, незаконна…
Върна се в спалнята. Той седеше в леглото, облегнат на възглавниците, и широко се усмихваше.
— Радвам се, че те срещнах пак.
Тя остави подноса, смразена от сърдечното изявление.
— И аз — отговори, насилвайки се да си придаде весело изражение.
— Е, какво, забрави ли мъжа, когото срещна в Париж?
Тя не отговори. Намаза с масло един мъфин, сложи конфитюр отгоре и му го подаде с леко крива усмивка. Той повдигна завивката и я подкани да се гушне до него. Тя рязко отказа, тръскайки глава. Не искаше да се доближава прекалено.
— Предпочитам да те гледам оттук — отвърна неловко.
Погледът й падна на крехките му ръце. Ръце на артист…
— Нещо не е наред ли? — попита той, захапвайки мъфина.
— А, не! — отвърна тя припряно. — Просто… Снощи те отвлякох доста безцеремонно и грубо.
— Срамуваш ли се? Недей. Беше чудесно.
Определението я сепна. Изхвърли го от ума си.
— Права беше — продължи той. — Щяхме да се отклоним в приказки и нямаше да свършим така… щеше да е жалко…
Той се усмихваше добродушно и ведро.
Тя прогони и тази усмивка и неловко се изви на ръба на леглото, докато наливаше чая.
В този момент се чу как някой пъха ключ в ключалката, стъпки в антрето, вратата се отвори и на прага застана Гари.
— Привет! Донесох кроасани. Обиколих целия Лондон, докато ги намеря, още са топли. Естествено, не са като парижките, но…
Обърна поглед към леглото. Видя Оливър, гол до кръста, с чаша чай в ръка.
Спря на средата на изречението смаяно, погледна майка си и възкликна:
— Не той, не той!
Хвърли плика с кроасаните на леглото и излезе, тряскайки вратата.
Отдалечи се на бегом.
Тича, докато стигна до апартамента си, останал без дъх. По пътя се блъскаше в минувачите по „Пикадили“, „Сейнт Джеймс“, „Пал Мал“, „Куинс Уок“, мина покрай Ланкастър Хаус, пресече, едва не попадна под един автобус, сви наляво, после надясно, бръкна в джоба си за ключа, отвори вратата, затвори я, на ръба на силите си…
Облегна се на вратата.
Да замине, да се махне оттук…
Да замине за Ню Йорк…
Там ще си намери преподавател по пиано, там ще се докаже и ако всичко върви добре, ще го приемат в Джулиард Скул… Щеше да започне отново живота си. Съвсем сам. Не се нуждаеше от никого.
Ортанс си бе отишла.
Без да драсне поне една дума.
Той се отпусна на едно високо столче до барплота в кухнята. Наплиска лицето си. Пийна вода направо от шепата си, напръска се, намокри си косата, подложи врат под кранчето. Избърса се с един парцал, сви го на кълбо и го хвърли на пода.
Пусна си джазова музика — In my dreams, на Душко Гойкович.
Погледна банковата си сметка в интернет. Имаше достатъчно пари да си плати пътя. Довечера ще отиде да види стара майка. Тъкмо сега тя беше в Лондон. Знамето се вееше над Бъкингамския дворец. Четвърт час ще е достатъчен. Ще й обясни, че ще замине по-рано от предвиденото. Тя ще одобри. Нейна беше идеята за Джулиард Скул. Тя винаги го е подкрепяла. Странни отношения имаме, помисли той, слушайки пианото на Боб Деген и свирейки партитурата на ръба на умивалника, аз я уважавам и тя ме уважава. Мълчаливо договаряне. Никога не показва чувствата си, но аз знам, че е тук до мен. Непоклатима, царствена, резервирана.