Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Много си харесваше девиза и не се уморяваше да го повтаря при всеки сгоден случай.
Единствено момчето, което я бе заговорило на улицата, я гледаше, широко усмихнато. Останалите бяха опразнили стаята и тичешком се отправиха към тоалетните да повръщат. След като онагледяването приключи, той й направи знак от първата редица. Поздрави я с двата вдигнати пръста на победата.
Беше спечелила облога. Нямаше скоро да сложат в уста рибените или пилешките хапки.
Почувства се изцедена. Опръскана с кръв.
В края на представлението си махна престилката, подреди, почисти разхвърчалите се парченца смлени кости по сглобяемата маса, сгъна я, натрупа на купчини чашите и бурканите, прибра миксера в кутията му и напусна стаята, без да пророни дума.
Щеше да върне вана на Ортанс и да се прибере вкъщи.
Но преди това, обронила глава на кормилото, се запита, зададе си един много простичък въпрос: защо бях толкова груба? Можех да им покажа същите неща, като им разяснявам спокойно, стъпка по стъпка… Вместо това аз ги убих, заклах ги, изтърбуших ги, размахвах пред очите им окървавените си от карантии ръце, пусках миксера да пищи и скърца, не им дадох възможност да си поемат дъх… Вечното ожесточение, което не ми позволява да върша нещата спокойно. Действам винаги така, сякаш съм в опасност.
В опасност.
Върна пикапа на Ортанс, обеща й да присъства на тържеството и пое към къщи. Докато крачеше, мисълта за хапките не излизаше от ума й.
Накрая щеше да заприлича на един от изперкалите оратори, които, чучнали на някой сандък на ъгъла на Хайд Парк, предвещаваха свършека на света и божието наказание, изпаднали в екстаз, вирнали назидателно пръст към небесата, преследвайки с крясъци минувачите. Все по-ожесточена, по-радикална, по-озлобена и вкисната…
И сама.
Сама в компанията на пилешки кокали, фенери, бройлери, отгледани на изкуствено осветление с избодени очи, за да изгубят представа за ден и нощ, с отрязани криле и крачета… Щеше да свърши като тях. Сляпа, с отрязани криле и крака. Щеше да повтаря все едно и също и никой нямаше да й обръща внимание.
Качи се на колелото и пое към Хампстед.
Трябваше да го види, непременно.
Подкара покрай езерата. Отиде до кръчмата, в която се бяха целунали. Точно преди да замине за Париж да посрещне Коледа.
Почака. Изпи една бира и изгледа един мач по крикет по телевизията.
Отново се върна при езерата.
Гледаше как грейват светлините в апартаментите на артистите и се отразяват в гладката водна повърхност, по която пробягваха отблясъци. Вероятно обитаваше един от тях…
Потрепери. Реши да се прибере. Яхна велосипеда.
Въртенето на педалите я успокояваше. Подтикваше я към размисъл. По света милиони жени са сами, но не чупят кървави говежди кокали. Спря на червен светофар. Задейства спирачката, призовавайки Оливър. Зърна две жени сами в колите си. Както виждаш, не си изключение, успокой се. Да, но аз не искам да съм сама, искам мъж до себе си, искам да спя с мъж, да треперя под него.
Да треперя под някой мъж…
Ръцете на мъжа в черно по кожата й. Дланите на едрите му топли ръце… Въображаемата опасност при всяка среща… Спрелият й дъх, бавното удоволствие, което той налагаше, трептящите им прегръдки, ласките, които връхлитаха яростно, но я докосваха като слаб повей, пресметнатата жестокост в очите му, нежните захапвания, прошепнатите заплахи, резките заповеди, зейналата пропаст, предупрежденията, за които нехаеше, привличайки предизвестеното наказание, мълниеносното удовлетворение, което изживяваше… Той не я нараняваше, държеше я на разстояние, излъчваше студенина, за да я изгори по-силно, опипваше грубо с пръсти дългата вдлъбната бразда на гърба й като изпечен конепродавец, навеждаше врата й, дърпаше я за косата, оглеждаше гърдите, натискаше лекичко корема. Тя се оставяше в ръцете му, за да може да се вмъкне нетърпеливо и неочаквано в опасния отвор, който той оставяше помежду им. Напредваше бавно с разтуптяно сърце, представяйки си най-страшното. Изпъната като струна от ловките му ласки, тя се учеше да предугажда внезапния обрат на желанието. Непрестанно да отдалечава границите, да изпитва най-тънките нюанси на вълнението. До безпаметство да подлага на изпитание престорената си крехкост, подвластна на силата на всемогъщия мъж.