Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Споменът я прониза и я заслепи, вкопа я в земята, вцепенена, стиснала челюсти, неспособна да се качи на колелото. Нито равномерният шум на дъжда по паветата, нито тътенът на автомобилното движение не успяваха да я върнат към действителността.
Тя, която твърдеше, че била забравила…
Че не желаела повече да изпитва такова нещо…
Ето, излезе, че това „нещо“ й липсваше. Ужасно много.
Това „нещо“ й бе влязло под кожата.
Дълго време тази уста, тези ръце, този поглед бяха олицетворявали сладострастието, което властваше над живота й.
Прекоси „Пикадили“. Качи се на тротоара. Забеляза го точно когато се готвеше да влезе и да остави колелото под стълбището във входа в кооперацията, в която живееше.
Широките му рамене, опънали черното яке…
— Какво правиш тук? — попита тя направо, без дори да каже: добър ден, как си, нито каквото и да е.
Грубо сви рамене и изкриви лице в гримаса.
— Току-що приключих с една среща.
Изведнъж тя се нахвърли отгоре му и започна да го целува задъхано, без да спре.
Задърпа го към дома си, без да пророни дума.
И сега той лежеше в леглото й.
Мъжът, когото не трябваше отново да вижда никога повече.
В каква история се набутах…
Наля вода в чайника.
Той спеше в леглото й.
Прегледа кутиите с чайове. Спря се на „Кралят на Ърл Грей“, купен от „Фортнъм & Мейсън“.
Преклонение пред краля…
С каква нежност се потапяше в чайната церемония…
Бяха се любили бавно, нежно. Хванал с две ръце главата й, той я гледаше продължително. Казваше, хубаво е, колко е хубаво… Тя не желаеше да я гледа, искаше да я извива, да я хапе, да я заплашва шепнешком и да разтваря пропастта… Забиваше зъби във врата му, откъсваше му устната, той се дърпаше, цъкаше с език неодобрително… Тя хвърляше къчове, издаваше напред корема си, за да забие той юмрука си. Той я обгръщаше с ръце, люлееше я, тихо цъкаше с език… както се припява тихичко, за да се успокои бебето. Тя се овладяваше, опитваше се да го следва в бавното издигане към върховното удоволствие, но отново го изоставяше по пътя…
Откъде идва това ожесточение в мен?, чудеше се тя, докато попарваше чая. Сякаш удоволствието трябва да бъде изтръгнато, сякаш ми се полага само в резултат на бясна борба, сякаш беше „незаконна“…
Бавно и внимателно сряза един мъфин, за да не се разпадне и средата да не полепне по ножа, а да остане пухкава.
Цъ, цъ, цъкаше тихичко мъжът, притиснал я здраво до себе си, за да не може да мърда, и бавно я милваше по косата.
Тя се дърпаше, мъчеше се да се отскубне, повтаряше: не, не, не така, не така…
Той махаше ръката си и я гледаше е недоумение с добрия си поглед, а тя не знаеше вече коя е…
Незаконна, незаконна…
Насилие, ожесточение. Аз си го прося, искам го, аз подтиквам мъжа да допре ножа до гърлото ми…
Сърце, свито от мисълта за опасност. Да усетя тръпката в тялото си… Започнах живота си като престъпница. Бягах от дома, пушех из коридорите на двореца странни треви, от които ми се виеше свят, прескачах оградите, бягах по нощите и ходех да се кълча по дансингите, прибирах от улицата някое момче, после второ, трето и се чуках в някоя таратайка, докато на задната седалка се въргаляше друга двойка. Безкрайна върволица. Пънкарски гребени, безопасни игли, забодени в скъсани тениски, ботуши с капси, чорапогащи на дупки, изгаряния от цигари, алкохол направо от бутилката, черни нокти, очи, очертани с черен туш и размазана спирала… Едно бързо чукане, нецензурен език, показване на среден пръст, всякакви наркотици, които опитваш, сякаш смучеш ментови дражета. Отхвърляш баща си, защото го смяташ за прекалено мек, прекалено безличен, майка си, която нямаш право да целунеш, успокояваш се с мисълта, че какво толкова, тя е просто един образ. Образ, който разрушаваш, за да се нагодиш към мнението на другите. Другите, които ти препращат изкривено твое отражение. Накрая започваш да вярваш в него, казваш си, че точно това заслужаваш, защото не струваш пукната пара… Хвърли се на двайсет години в обятията на Дънкан Маккалъм, грубиянът, който ме приковаваше до някоя врата, запретваше полата ми и… накрая ме захвърли като празна кутия.