Острието на Тишал

… и тази мисъл го измъкна рязко от унеса. Той залитна по пясъка, сграбчвайки нечие рамо за опора. Рамото принадлежеше на някакъв непознат, просто дошъл да позяпа, някаква жена, която отблъсна ръката му и му удари шамар. Задържа се само още за миг, колкото да му подхвърли някаква обидна дума, и се шмугна в тълпата.

Делиан поклати глава, разтърквайки парещата си буза. Желанието му бе изпълнено: да докосне и да бъде докоснат.

Защо всичко, което правя, се обърква?

При тази мисъл той неволно погледна през рамо…

И така първи от събралите се зяпачи видя маршируващата към тях пехота, която се приближаваше откъм Пътя на благородниците.

Не можеше да каже дали са истински, или фантоми, родени от изтощението и треската му, а и какво значение имаше?

Единственият му отговор беше огънят.

Той беше толкова лек, толкова бърз: инстинктивен изблик на сила, която пулсираше по ръцете му и изригваше от върховете на пръстите му. С един прост жест той можеше да ги засипе с огнени стрели.

Трескавият блян се разгръща с истински писъци и истинска кръв…

Пехотата марширува по Брега на простолюдието, а зад нея се появяват и стрелците. Патрулът, който е изградил кордон пред погребението на Тъп, изважда оръжията си, а зяпачите започват да се блъскат един в друг на вълни, опитвайки се едновременно да видят какво става и да се махнат от пътя му, а Делиан, затиснат между тях, си мисли: Става същото като с Томи, но този път аз няма да избягам. Не мога да избягам. Аз съм техният крал и мястото ми е тук. Един негов жест и от пясъка към надвисналите сиви облаци изригва стена от огън, извисяващ се над крайбрежните сгради бастион от пламъци, но пехотата продължава да напредва. Политат и стрели, които пламват, докато профучават през пламъците, а когато попаднат в плът, дрехите започват да горят и вече целият бряг е покрит с горящи ранени хора, които се пръскат на всички страни като искрящи въглени от разритана с крак клада.