Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Тя каза:
— Става дума за Том.
— Да.
— Разбрах, че нещо се е случило.
Аз кимнах.
— Кажете ми какво точно.
Поех въздух, сух, с дъх на дълго неотваряна стая и политура — дъх на пристойност, домашен ред и скромни надежди, и се размърдах на червения плюш, който боцкаше ръката ми като коприва.
— Джек, кажете ми истината — настоя тя. — Аз трябва да зная истината. И на вас разчитам да ми я кажете. Вие винаги сте били добър приятел. На Уили и на мен… тогава… тогава… когато…
Гласът й замря.
И аз й казах истината. Казах й за разговора с Марвин Фрей.
Докато й разказвах, тя кършеше ръце в скута си, после ги стисна и остави в покой. След това рече:
— Сега му остава само едно.
— Може да… се уреди някак… нали разбирате…
Но тя ме прекъсна:
— Остава му само едно.
Аз чаках.
— Да се ожени… той е длъжен да се ожени за нея — каза тя и изправи глава.
Аз пак се поразмърдах и обясних:
— Да, но… разбирате ли… има и други… може да е някой друг… Сибил има и други приятели… които…
— Боже мой! — въздъхна тя едва чуто и аз видях как ръцете й пак се стискат и отпускат в скута.
— И освен това — продължих, набрал вече скорост — тук има и нещо друго: политически сметки. Макмърфи иска…
— Ох, боже! — въздъхна тя отново и като стана рязко от стола, притисна ръце към гърдите. — Боже мой, пак политика! — Тя направи една-две крачки встрани и повтори: — Пак политика. — После се обърна към мен и каза с пълен глас: — И в това политика?
— Да — кимнах, — както и в повечето неща.
Тя се приближи до един от прозорците, спря се там с гръб към мен и се загледа през пролуката между завесите в света навън, горещ, залян от слънце свят, в който ставаше какво ли не.
След минута тя каза:
— Разправяйте, разкажете ми по-нататък.
Тогава й разказах за предложението на Макмърфи и за всичко останало, като гледах не към прозореца, откъдето тя се взираше във външния свят, а към празния стол, на който тя седеше преди малко.
Свърших. Още минута мълчание. После откъм прозореца долетя нейният глас:
— Може би това е неизбежно. Аз се мъча да постъпвам правилно, но може би това е неизбежно. Джек, Джек… — Чух я, че се раздвижи при прозореца и вдигнах очи — тя се беше обърнала към мен. — Винаги съм гледала да постъпвам както трябва. Обичам сина си и съм се старала да го възпитавам добре. Обичам мъжа си и съм се старала да бъда примерна съпруга. И те ме обичат. Мисля, че ме обичат. Въпреки всичко. Не мога да не мисля тъй, Джек. Трябва да мисля тъй.
Седях на червения плюш и се обливах в пот, а големите тъмнокафяви очи ме гледаха и с някаква молба, и с някаква вяра.
После тя добави много тихо:
— Не мога да не мисля тъй. И надявам се, че в края на краищата всичко ще се оправи.
— Слушайте — казах, — Шефа ги принуди да чакат, той ще измисли нещо в това време и всичко ще се уреди.
— Не, аз не говоря за това, аз исках да кажа… — Но тя млъкна.
Знаех много добре какво искаше да каже, въпреки че гласът й, сега по-твърд, но и по-примирен, каза съвсем друго:
— Да, той ще измисли нещо. Всичко ще се уреди.
Нямаше никакъв смисъл да вися тук повече. Станах, взех старата си панама от резбованата орехова маса с Библията и стереоскопа върху нея, пристъпих към Луси и й подадох ръка с думите: