Червени морета под червени небета

— Не, разбира се.

— В колко по-голяма опасност са в действителност децата ми от някое клето копеле, призовано да се бие във войните на своя херцог? Или някое сиромашко семейство, умиращо от чума в поставен под запрещение квартал или изгорен до основи? Войни, болести, данъци. Преклонени глави и лизане на ботуши. И по земята дебнат достатъчно гладни страшилища, Орин. Само дето тези в морето нямат навика да носят корони.

— Аха…

— Твоят живот райски ли беше, преди да поемеш по Пиринчено море?

— Не.

— Много ясно! Слушай ме добре. Мислех, че съм израснала в йерархия, където най-обикновената кадърност и вярност са достатъчни, за да поддържаш положението си в живота — прошепна тя. — Дадох клетва да служа и си въобразявах, че тази клетва обвързва и двете страни. Бях глупачка. И трябваше да изтрепя ужасно много мъже и жени, за да избегна последиците на тази глупост. Наистина ли би поискал от мен да вложа доверието и надеждите си за Паоло и Косета в същите глупости, които едва не ме убиха преди? Пред коя система от закони да се преклоня, Орин? На кой крал, херцог или императрица да се доверя като на родна майка? Кой от тях ще прецени по-точно колко струва животът ми от мен самата? Можеш ли да ми ги посочиш заедно с препоръчително писмо?

— Замира, моля те, не ме изкарвай някакъв застъпник на някакви неща, какъвто аз не съм — отвърна Локи. — Струва ми се, че целия си живот съм прекарал, презирайки от все сърце всичко онова, за което говориш. Да ти приличам на човек, уважаващ реда и закона?

— Не, несъмнено.

— Аз просто съм любопитен. Ценя това. А сега ми разкажи за Свободната армада и за вашата така наречена Война за признание. Защо изповядвате такава омраза към… законите и всички онези структури, ако сте се борили да наложите тук долу точно това?

— Ех… — Замира въздъхна, свали четириъгълната си шапка и прокара пръсти през развяната си от вятъра коса. — Нашата позорна загубена кауза. Личният ни принос към славната история на Тал Верар.

— Защо сте я започнали?

— Неправилна преценка. Всички ние се надявахме… Е, капитан Бонер беше убедителна. Имахме водач и план. Да открием мини на новите острови, да използваме някои от безопасните гори за дървесина и смола. Да грабим, колкото си искаме, докато останалите сили в Пиринчено море не дойдат, кършейки ръце, на масата за преговори, и после да го разсипем, като получим пълномощно за търговия. Въобразявахме си царство без тарифи. Монтиер и Порт Продигал, гъмжащи от търговци и вносните им богатства.

— Амбициозно.

— Идиотско. Аз току-що бях избягала от една горчива зависимост и се хвърлих стремглаво в нова. Повярвахме на Бонер, когато каза, че Страгос няма куража да слезе и да води сериозна борба.

— О… По дяволите.

— Пресрещнаха ни в морето. Най-голямата битка, която някога съм виждала, и най-бързо загубената. Страгос натовари на корабите си стотици верарски войници, за да подкрепят моряците. В ръкопашен бой ние нямахме никакъв шанс. След като превзеха „Василиск“, те престанаха да вземат пленници. Вземаха кораба на абордаж, съсипваха го и минаваха на следващия. Стрелците им пускаха стрели по всички във водата, поне докато не дойдат дяволските риби.