![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Любовта – това е да можеш да търпиш!
И първия момент Михримах не успя да схване смисъла. Но като по отсъди, си рече: „Да! Трябва да можеш да търпиш. Ето че и аз търпя. И болката, и мъката!“
Самата тя не се престраши, но един ден баба й сама отвори дума за сватбата й с Рюстем:
– Какво мислиш по този въпрос, детето ми? За женитбата ти с Рюстем?
Когато и да се сетеше за това, Михримах цяла почервеняваше. Не от срам, а от яд. Ето че и в този момент се получи същото.
Отговорът й беше рязък и категоричен:
– Не искам, бабо! Той е много възрастен! И... и... такова... въшлив!
Хафза султан избухна в смях, прекъсван от дълги и отривисти покашляния. Чак когато се поуспокои, я погали по бузите:
– Виж я ти нея, моята слънчева принцеса! Държавата понякога принуждава човек да прави неща, които не му се искат.
Предния ден Хафза султан беше казала на Михримах:
– Изведи ме утре в Розовата градина. Ще ти разкажа приказка за принцесата, която се оженила за жаба, тъй като било в интерес на държавата.
– Бабо – беше се престорила на сърдита, – слънчевата принцеса не е дете, че ще й разказваш приказки?
Бяха се залели в смях и двете.
Михримах тръгна директно към спалнята на баба си.
– Хайде, бабо! – изчурулика и отвори вратата. – Слънцето блести, розите разливат аромат. Канарчетата и славеите питат къде е нашата баба султанка?
В стаята беше полутъмно, тъй като щорите не бяха вдигнати, а прозорците още стояха затворени. Михримах не забеляза някой да се разшава в широкото легло.
Спря се на прага и пак я повика:
– Бабо?
Разпилените по възглавницата на баба й бели коси дори не помръднаха.
– Време е за ставанеее! – за последен път се опита да я умилостиви.
Усети как вътре в нея се надигат талазите на страха, обзе я ужас.
– Бабоооо!
Гласът й се извиси като писък. Стигна и до придворните наложници. Нито една обаче не се престраши да прегърне принцесата през раменете и да влезе вътре. Струпаха се на прага. Михримах се хвърли към леглото. Сред полумрака различи неописуемия покой върху лицето на баба си. Трапчинките от двете страни на устните й се бяха вдлъбнали като в усмивка. Приседна на леглото й и промълви:
– Бабо!
Нищо! Плахо докосна рамото на старицата:
– Бабо!
Сърцето й се сви. Главата на Хафза султан се килна встрани и си остана там. Михримах дръпна с ужас ръката си и скочи.
– Аллах! – изкрещя.
Непрестанните писъци на Михримах вдигнаха на крак целия харем:
– Тичайте, елате! Баба ми! Моята баба, султанката! Отвори очи! Светлина, светлина! Вдигнете тези щори! И млад човек ще умре в тази тъмница!
Сетне писъците й прераснаха в молби, в стенания:
– Събуди се, бабо султанке! Събуди се, моя хубава бабо!
Не се събуди. Съпругата на Явуз султан Селим, майката на султан Сюлейман, бабата на принцеса Михримах – Хафза султан – вече не беше между живите.
До този ден Михримах изобщо не беше и помисляла за смъртта. Хората си се раждаха, остаряваха и умираха – това е!
Тогава за пръв път, захлупена върху гърдите на баба си, обляна в ридания и сълзи, тя разбра колко страшно нещо е смъртта. Тази огромна болка за останалите. Тази непоносима безпомощност на хората пред мощта на смъртта.
„Мама е права – мина й през ума. – Трябва да се направи каквото е необходимо, за да се избегне смъртта. Вместо нас, нека умрат другите!“ Нейната майка беше вече най-влиятелната жена в Османската империя. Е, тогава щеше да става така, както кажеше тя.
***
Михримах не си спомняше колко месеца минаха оттогава. Може би седем-осем, може би и година. Армията беше извоювала победа след победа, Ибрахим паша беше превзел Багдад. Султан Сюлейман броеше дните до заминаването си в Багдад.
Един ден с Есма бродираха в стаята й, когато се извиси някакъв вик:
– Това ли ти е справедливостта, султан Сюлейман шах?
И двете се вцепениха.
Викът на протеста срещу падишаха се бе откъснал от устните на жена.
– Искам възмездие, Хюрем ханъм! – развика се жената след това. - Знай това, така го кажи и на твоя съпруг султана! Ако се ядоса, ето, вратът ми е тук. Нека като бисерна огърлица да нахлузи примката на смъртното наказание и на моята шия!
– Боже господи! – закри устата си с ръка Есма. Как можеше да й изговарят такива неща! Ако стигнеше до ушите на султан Сюлейман то нямаше как да не стигне, – щяха да отсекат врата на човека.
Дочуха още женски гласове, шушукания, препирни, разговори. В един момент Михримах изпадна в паника дали не е Гюлбахар. Става нещо, по-точно майка й беше направила нещо и жената, доведена до истерия, вдигаше на главата си всичко наоколо.