![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Синан, на път обратно към казармата, преплиташе крака от радост. Отвътре му идваше да крещи с все глас: „Хей! Дилруба не ме е забравила! Не ме е забравила!“
Същата нощ Синан си легна щастлив в леглото. Нямаше никаква причина да лелее надежди. Защото не останаха. Нямаше право дори да я вижда насън. „Остави разликата във възрастта ни, къде е дъщерята на падишаха, къде сме ние?“ Но си даде сметка, че тази недостижимост не го прави нещастен, както преди. „Ама че си и ти! – си каза, преди да потъне в сън. – Нали я открих! Разбрах, че не ме е забравила! Имам шанса да я виждам пак. Това ми стига. Мъжът, който окачва кубета по небето, ще изживява сам своята любов. Ще строи кубета за Михримах!“
НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ
Нещастията се заредиха едно след друго. Сватби, приготовления, всичко беше забравено. Михримах престана да мисли и за Исмаил от Алаийе, и за онзи смущаващ, плашещ интерес от страна на Майстор Синан, за погледа му, за наблюдателността му.
Първо почина баба й. Това беше първата й среща със смъртта.
Една мъглива мартенска сутрин, когато зимата се готвеше да посрещне пролетта, Хафза султан все не ставаше от леглото. Нейните придворни си мислеха, че възрастната жена още спи, и дори не вдигнаха щорите, не отвориха и прозорците. Валиде султан вече беше доста напреднала в годините и заспиваше там, където седеше. Михримах влезе в покоите й за да я изведе до градината, но прислужничките й прошепнаха: „Тя спи“.
– Какъв е този сън! – възрази им Михримах. – Вече ще се чете сутрешният езан! Мъглата се вдигна. Слънцето изгря. Спи ли се, когато птичките чуруликат?
Шокът, който преживя в Капалъ чаршъ, сближи още повече Михримах с баба й. Прекарваше часове при нея, без да разменят и думи помежду си, намираше покой само като я погледнеше в някога сините като безоблачно небе, а сега избледнели от старост очи. Отпускаше глава на коленете й и докато дългите съсухрени пръсти на баба й я милваше по косата, тя си представяше своите кораби. Султан Сюлейман й беше казал: „Привършват вече. Съвсем скоро галерите на Михримах ще плуват с вдигнати платна към Бяло море!“
Понякога си мислеше: „Какви ли ще са на цвят платната? Бели, червени? Ако останеше на мама, щеше да боядиса и тях в лилаво!“ – смееше се наум.
Спреше ли ръката на баба й да я гали, на Михримах й ставаше ясно, че е заспала. При това лекото й дишане преминаваше в мъркащи сумтене.
Питаше я такива неща, за които никога не би могла да разпитва майка си. Така например един ден я попита за Гюлбахар:
– Коя беше права, бабо?
По набръчканото лице на Хафза султан не трепна и мускулче, само прошепна:
– Александра! Майка ти излезе по-силната. Правото е на страната на силния.
Зарадва се, че баба й отдава правото на майка й и че я нарече с истинското й име.
– Ти коя обикна? Мама или Гюлбахар?
– Теб, единствена моя! Обикнах теб!
– Не се измъквай, валиде султан! Чакаме отговор!
– Не знам какво да кажа! Гюлбахар първа ми се наби в очите, тя майката на първия ми внук, Мустафа хан. Гюлбахар е твърда като скала. Горда е като планините. А когато попадна в ръцете ми, Александра, беше истинско цвете от полята. Толкова нежна, толкова ранима, толкова красива, че...
Хафза хан замълча. После продължи отчетливо дума по дума:
– Александра е толкова умна. Тя винаги се справя със затрудненията, Михримах. Ще ти кажа нещо, а ти си го запази някъде дълбоко в паметта.
Хафза султан се поколеба за малко, а после тихо продължи:
– На майките се полага да обичат тази, която обичат синовете й. И ти ще станеш майка. Ще направиш същото. Аз обикнах и двете си снахи. Само че майка ти е тази, която е лика-прилика с баща ти. Обичам Александра много повече.
Един ден Михримах се отърси от срама и притеснението, настани баба си в градината върху кръглата мека постелка, зави й коленете и накрая продума:
– Такова... Има едно нещо, което ми човърка мозъка, обаче...
– Хайде де! – поощри я валиде султан, като разбра колко се стеснява внучката й. – За какво са бабите? Точно за това. За да им се задават въпроси, които човъркат мозъка. Питай, да те видим, моя слънчева принцесо!
Ах, ето това така много обичаше Михримах. Баба й да я гали по косата и да й казва „Моя слънчева принцесо!“. Как само й стопляше душата, как й галеше сърцето!
– Какво е любовта?
Очакваше възрастната жена да ококори колкото може дръпнатите си угаснали очи и да възкликне: „Леле, леле, любовна мъка ли те е налегнала?“, но изобщо не се случи нищо подобно.
Хафза султан прикова очи в една точка, застоя се така. После ги затвори. Беше толкова неподвижна и безответна, че в един момент Михримах си помисли дали не е заспала, или просто не е чула въпроса й. Но изведнъж, на един дъх, произнесе само две-три думи: