Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„Ела“.

Внезапно беше освободен — освободен от колелото, освободен от въжетата, които изгаряха китките му. Искрата го поведе напред, преди да е успял да проумее как е възможно такова лесно бягство… докато не погледна зад гърба си.

Върху бавно въртящата се рамка висеше някакво тяло, отпуснат върху въжетата гол белокож силует. Оранжеви като пламък потни кичури бяха полепнали по челото му. Брадичката му беше увиснала на гърдите.

„Кой е този?“, запита се за миг Саймън… но знаеше отговора. Огледа с безразличие собственото си тяло. „Значи така съм изглеждал? Но в него не е останало нищо — прилича на празна делва“.

Мисълта го връхлетя изневиделица.

„Аз съм мъртъв“.

Но ако беше така, защо все още усещаше смътно въжетата, все още усещаше изопнатите си до скъсване ръце? Защо му се струваше, че е едновременно в и извън тялото си?

Светлинката пред него отново помръдна призивно, настоятелно. Саймън я последва мимо волята си. Движеха се през хаос от сенки като вятър през дълъг мрачен комин, а покрай и през него преминаваха почти-неща. Връзката му с увисналото върху колелото тяло изтъняваше все повече. Усети свещицата на съществуванието му да премигва.

„Не искам да изгубя себе си! Пусни ме да се върна!“

Но предвождащата го искра продължаваше да лети напред.

Развихреният мрак разцъфтя в светлини и цветове и постепенно започна да придобива формите на реални неща. Саймън се намери пред устието на огромния улей, който въртеше водното колело, загледан в спускащата се в дълбините под двореца тъмна вода, която изтичаше към леярната. След това видя безмълвното езеро в пустите зали на Асу'а. Водата се процеждаше в езерото през цепнатините на покрива. Носещите се над езерото мъгли пулсираха от живот, сякаш водата вливаше енергия в нещо, което отдавна беше затихнало в безжизненост. Да не би това да искаше да му покаже потрепващата светлинка? Че водата от леярната е изпълнила ситското езеро? Че то отново се съживява?