Далечно царство

— Знаех, че ще дойдеш. — Гласът й беше приятен и мелодичен като нейната музика. В него нямаше нищо престорено: тя наистина беше знаела и, по някакъв начин, аз също бях знаел. Оумъри посочи с флейтата си към една бяла къща със стръмен син покрив: нейния дом.

— Заповядай.

Имаше само един отговор, който можех да дам, но когато се насилих да го произнеса, всичко се обърна наопаки и се чух да казвам.

— Да. С удоволствие.

Изкатерих се на кейчето и се разтреперих, когато тя ме хвана за рамото, за да ми помогне да се закрепя. Стояхме един до друг, съвсем близко, почти допрени. Беше висока и без труд надзърнах в очите й: бяха сини; после тя вдигна брадичката си и очите й станаха зелени; вдигнах я още — и сега бяха сиви. Устните й бяха подпухнали от флейтата. Само за целувка. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към къщата. Чух лодкарят да се смее тихо и стърженето на дърво, когато той се оттласна от кея. Исках да се обърна и да му кажа да чака, защото нямаше да се бавя повече от минутка-две, но чух как плясъкът на веслата се отдалечава и влязох в къщата. Беше слабо осветена, с много фини, изкусно изработени гоблени. Голямата стая беше застлана с възглавници в пастелни тонове, наредени в кръг около малка табуретка. Оумъри седна на табуретката и потупа най-близката възглавница. Седнах, обзет от множество въпроси и объркване, но имах сили само да мълча.

Музикалният й глас наруши тишината.

— Разбираш ли какво става? — Поклатих отрицателно глава. Тя вдигна флейтата. — Ти си единственият, за когото свиря. — Все още не разбирах. Оумъри вдигна флейтата по-високо, почти я допря до устните си. — От първия момент, в който засвирих, в ума си виждах един човек. И за този човек творя моята музика. — Тя млъкна, свали флейтата и поклати глава. — Не. Това не е вярно. — После притисна отново флейтата до гърдите си. — Правя я за себе си. — Отново вдигна флейтата. — Но я свиря за… теб. Ти си човекът от ума ми. — Флейтата отново почти докосна устните й. — И ти си тук, откакто… откакто… винаги.