Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Песента свърши. Отворих очи и видях сълзи в очите й, но това бяха сълзи на радост.
— Сега чуй първата песен, която прозвуча в ума ми — каза тя. — Но… никога не можах да я изсвиря… до днес. — Оумъри отново вдигна флейтата и аз се унесох. Всяка нота беше нова, никога нечувана, но самата мелодия ми беше странно позната. Песента намираше скрити места и всяко място беше щастливо да бъде разкрито. Флейтата на Оумъри ме отнесе надалеч и двамата откривахме нови неща: нови изгледи към планини и реки, и развълнувани морета. Мелодията сиря, последните ноти заглъхнаха във въздуха и аз разбрах, че песента е била композирана единствено за мен.
— Сега разбра ли? — попита тя развълнувана, неспокойна.
Отворих уста да отговоря, но пред мен зейна черна яма и Оумъри се превърна в малка, далечна фигурка отвъд широката пропаст. Заляха ме тъжни спомени за Диос и малката Емили. Мъка притисна сърцето ми и от очите ми закапаха сълзи. Бях обзет от печал и докато скърбях знаех, че скоро ще преживея друга голяма загуба. Защото как бих могъл да искам Оумъри да живее с такива призраци?
Халаб ме чу и ме съжали. Почувствах присъствието му и шепотът му прозвуча в ушите ми.
„Ти ще ги намериш там — каза той, — стига да погледнеш.“
Погледнах и когато вдигнах глава, бездната беше изчезнала. Лицето на Оумъри беше близко, в очите й видях Диос и Емили. Любовта на Оумъри се съедини с тяхната и стана едно цяло.
— Разбираш ли? — отново попита тя.
— Да — отговорих аз. — Разбирам. Протегнах ръце към табуретката и тя се отпусна в прегръдката ми с радостен вик. Паднахме на възглавниците; горещите ни тела се преплетоха в болезнен копнеж. Ръцете ми с лекота разтвориха туниката й, загалиха нежно тялото й — едновременно и загадъчно, и познато. Чух се да казвам: „Обичам те, Оумъри.“ Чух я да шепне: „Винаги съм те обичала, Амалрик.“ А после, освен когато повтаряхме отново и отново тези думи, не продумахме в продължение на много часове. Любихме се до разсъмване и в прохладната утрин Оумъри изсвири още един път онази песен. Тя свиреше, а аз слушах, и двамата бяхме едно цяло.
Казват, че за влюбените времето лети като в сън. За нас беше вярно само последното: следващите седмици прекарахме в транс, пияни един от друг, но всяка седмица приличаше на години и те се трупаха, докато станаха колкото цял човешки живот. Много неща тепърва щяхме да научим, но имаше едно, което знаехме — че целият отпуснат от боговете ни живот ще изживеем заедно. Единственият въпрос беше къде, но и това решихме още първия път, когато го зачекнах.
— Да говоря ли с царя? — попитах аз. — Ще го помоля да стана негов поданик, така че да мога да остана с теб.
— Само ако ти е приятно — каза Оумъри. — Но недей да го правиш заради мен.
— Няма ли да предпочетеш да останеш при собствения си народ? — попитах аз, като си мислех за Диос и се чудех дали съдбата й нямаше да бъде друга, ако беше се върнала при своето племе. — Тук ти се възхищават. Страхувам се, че в Ориса изкуството ти може да пострада.
— Възхищението никога не е било моя цел — отговори Оумъри. — Целта ми е свободата да творя музиката си.
— Ще я имаш в Ориса — уверих я аз. — И възхищение също. Но не мисля, че изкуството там е толкова на почит, колкото във Вакаан.
Лицето на Оумъри помръкна.
— Не всичко е толкова прекрасно, колкото те уверяват — отвърна тя. — Царят може да казва, че всички са насърчавани да се занимават с изкуство, но на практика е съвсем различно. Във Вакаан съществуват неписани ограничения, които спъват изкуствата. Ако човек ги пренебрегне, се случват… някои… неща. Най-малкото, изведнъж се оказваш без покровители или въобще без публика.
— Как така? — учудих се аз. — Та във Вакаан на артистите се оказват най-големи почести. Когато се завърши някое произведение на изкуството, се прави заклинание, така че никой да не може да го копира в никакво отношение. И всяко едно се запазва така, че да остане уникално.