Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Бъди по-конкретен — прошепнах аз.
Мийна поклати глава.
— Не е разумно да разискваме много по този въпрос, господарю. Навсякъде има уши. — Мийна посочи един негодник, който се промъкваше по-близко до нас. — Само едно ще ти кажа: може би добрите намерения на царя се опорочават от друг. И този друг, ако разбирате кого имам предвид, изглежда, много лесно се обижда. Знае се, че когато се говорят лоши неща по негов адрес, се случват недобри работи.
Исках да попитам още нещо, но онзи, който се промъкваше, беше вече почти до нашата маса, обърнал гръб в заучено безразличие, но видимо наострил уши. Затова казах високо:
— Приятели. Следващата почерпка е от мен. Да пием за царските домакини. — Последва шумно съгласие с моето предложение, а малко по-късно — невинно веселие. Мийна ми намигна, че трябва да си тръгвам и че след малко те небрежно ще ме последват.
Върнах се в двореца си силно разтревожен. Чудех се какви може да са „развлеченията“, уреждани от Равелайн. Най-вероятно оргии, сексуални извращения и забрава, премесени с магия. Спомних си голямата притегателна сила на тези неща за Дженъс. Току-що бях разбрал, че не всичко в Ираяс върви по мед и масло. Замислих се за важните преговори с царя. Знаех, че Домас не ме беше излъгал като говореше за своя интерес, нито пък прикриваше някаква тъмна цел. Отново ме обзе надежда и си спомних, че нищо не бях видял, само бях чул. Не се съмнявах в нито една дума, казана от Мийна, но самият той го беше чул от трета или четвърта ръка. И не само това, упрекнах се, нима самият аз не бях допуснал моята антипатия да повлияе на мнението ми? В края на краищата на какво почиваше тази ми антипатия? Принцът не беше сторил нищо, с което да я заслужи.
Докато се мъчех да разнища това кълбо от противоречия, се появи Дженъс. Нахлу в стаята ми пълен с енергия, духовит, с повишено настроение.
— Липсваше ми, приятелю! — избоботи той и ме удари по гърба. — Толкова дълго се рових в прашните ръкописи и ушите ми са така натъпкани със заклинания, че се страхувам да не оглушеят за обикновения човешки разговор.
— Върви ли добре обучението ти? — попитах аз.
— Адски добре — отговори Дженъс. Винаги е бил самохвалко, но ми се стори, че откривам следи от маймунското блъфиране на нашите домакини. Подозрението изчезна, когато той отново ме удари по гърба и каза, че трябва да видим как са хората ни и да пийнем с тях по една-две чашки. Намерихме ги в друга кръчма, също толкова голяма и шумна, пълна с обикновени хора, както и първата. Заедно с Дженъс отново станахме двайсет; веселбата беше и шумна, и славна. Последва много пиене и може би по някоя пиянска сълза за милите спомени от съвместно преживените приключения. Но точно преди да се опием, Мийна се наведе към мен и тихо каза:
— Тук няма приказливи кръчмари.
— Като онзи от другата кръчма ли? — Мийна кимна. Огледах новото място с възхищение. — Добре сте направили, че сте се махнали оттам. Тук е по-хубаво.
— Не сме се махнали — каза Мийна. — Нямахме време. Той изчезна и никой повече нито го е виждал, нито е чувал нещо за него. Изгониха ни. Имало заповед кръчмата да се затвори.
— От кого? — попитах аз.
— Не се казва от кого — отговори Мийна. — Но всички смятат, че не може да е друг освен принц Равелайн.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
ОУМЪРИ
На следващия ден пак размишлявах за Дженъс и Равелайн. Прекъсна ме Биймас, който се появи в жилището ми и с обичайното си шептене каза, че царят бил ангажиран с важна работа, но ме увери, че не била много по-важна от работата, която имал с мен. След непредвидените критични обстоятелства най-важното било нашето търговско споразумение.
— Можеш ли да ми подскажеш накъде клони мнението на царя? — попитах аз. Той ми отговори с вдигане на рамене, но същевременно изкриви нагоре единия ъгъл на устата си — за него това беше окуражителна усмивка. — Кога ще реши? Имаш ли някакви предположения? — Последва ново вдигане на рамене, но устните му останаха прави, което означаваше, че не е сигурен. — Можеш ли поне да ми кажеш дали ще бъде скоро? — Биймас се замисли за момент, после кимна: да, няма много да се забави.
След като той си отиде, посрещнах деня с по-големи надежди. Изпратих съобщение на Дженъс: исках да си поговорим по перспективите. Но когато отговорът дойде и видях познатите кривулици на Гатра, разбрах, без да ги чета, че Дженъс пак е зает с Равелайн. Това обаче не беше достатъчно да развали доброто ми настроение, така че поръчах да ми приготвят лодката и излязох да се пошляя из Ираяс.
Водата винаги ме е успокоявала и през този ден прекарах няколко чудесни часа сам с моя лодкар. Кръстосвахме из целия град. Късно следобед навлязохме в район, който никога дотогава не бях виждал: отдавна застроен квартал близо до центъра. Каналите бяха по-тесни и по-засенчени от провисналите гъсти клони; в реката се оглеждаха изкривените дънери на дървета, отдавна преминали разцвета си. Къщите, макар и да не бяха бедни или прости, бяха по-малки, но пък удивително различни. Замириса ми на прясна боя, на прах от току-що издялан камък и на прана вълнена прежда, приготвена за тъкане. Докато обикаляхме из лабиринта на каналите, виждах в дворчетата и през прозорците на домовете най-различни багри и шарки. На едно място боядисваха прежда, на друго бродираха гоблени; навсякъде кипеше работа. Видях художници и тъкачи. Лодкарят ме прекара покрай един огромен открит двор, в който имаше множество скулптури в различни етапи на изработка. Свърнахме в един страничен канал, облегнах се и заслушах песента на някаква птица, скрита в клоните на близките дървета. После със студена, остра болка разбрах, че не е птица. Първата песен беше последвана от цял поток звуци. Не можех да сбъркам финия почерк на музиканта: свиреше Оумъри. Казах на лодкаря да завие обратно, но той самият така се беше заслушал в музиката, че не ме чу и продължи напред. После мелодията завладя и мен: бях очарован от благозвучието, което ме бе развълнувало в залата на Домас. Последваха други мелодии: нежно проучване, последвано от радостен вик на познанство. Ниско сведените клони се разтвориха и откриха малък кей, на който седеше Оумъри, потопила във водата изящните си боси крака. Когато лодката мина покрай нея, тя изсвири последната нота — беше тон на радостен поздрав после свали флейтата от устата си и ме погледна. Червената й коса образуваше блестяща рамка около бледото й лице, но на светлината видях, че не приличаше на моята толкова, колкото си бях мислил: беше по-тъмночервена от моята и по-мека. Оумъри беше облечена в бяла туника, която достигаше до средата на бедрата й и се спускаше свободно по съблазнителната й фигура. Усмивката й беше свенлива, но ме накара да се изчервя, а после да се натъжа, защото знаех, че трябва да я отмина.