Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Уникално банално… и поради това съвсем не уникално — отговори Оумъри. — Когато поживееш тук достатъчно дълго, ще разбереш, че нищо не е допустимо, ако предизвиква обществено обсъждане или спор. Един човек на изкуството може да си позволи да бъде самостоятелен само по отношение на формата или цвета, или тона, но не можем да оспорваме властта. Много се прави за обучението ни, властта полага големи усилия, за да открие нашите таланти още докато сме млади. После получаваме най-добрата подготовка. Но заедно с тази подготовка ни се втълпява и едно внушение: прави само това и нищо повече.
— А какво става с онези, които не се подчиняват?
Тя потрепери и тихо каза:
— Един ден те просто не се появяват. — Студът, който полъхна от тези думи, докосна и мен и аз си спомних за изчезналия собственик на кръчмата… и за Равелайн. — Ние сме достатъчно умни, за да не питаме за тях — продължи Оумъри. — И внимаваме никога повече да не споменаваме техните имена. — Тя се сгуши в ръцете ми за по-голяма сигурност и въздъхна. — Аз поне имам теб. И съм доволна.
Беше решено, че тя ще дойде с мен в Ориса. Решението ме извади от любовния транс и с нетърпение зачаках да довърша работата си. Оумъри се премести да живее при мен, а аз поднових схватките с царските служители. Заедно с това дойдоха и нови тревоги за Дженъс и Равелайн. Старият кошмар за разрушения град се върна, за да тревожи сънищата ми, но сега имах сладката музика на Оумъри и нейната любов, които облекчаваха мъката. Нежният балсам на мелодиите й облекчаваше мислите ми. Умът ми раждаше нови идеи, те се превръщаха в теории, които трябваше само да се изпитат, за да станат решения. Накрая изпратих на Дженъс категорично съобщение, че трябва да се срещна с него. Минаха ден-два и получих отговор: Грейклок бил съгласен да се срещне с мен… незабавно.
Намерих го да работи усилено в една стара постройка, вмирисана на прах, папирус, сяра и древни заклинания. Очите му се разшириха от изненада, когато ме видя, и разбрах, че е забравил за срещата.
— Амалрик, приятелю! — извика той, скочи от писалището и събори старите ръкописи на пода. — Какво щастливо съвпадение! Тъкмо си мислех за теб. — Дрехите му бяха мръсни и измачкани, толкова прашни, че той се разкиха.
— Приличаш на един от старите ми учители — засмях се аз — и говориш също като него. Той вечно подсмърчаше и беше страшно разсеян. Жалко, че баща ми го освободи, но този старец така и не можа да разбере какво успявам да науча.
Дженъс се плесна по челото и викна:
— Ах, какъв глупак съм! Аз те поканих да дойдеш, нали?
— Ако искаш да се правиш на разсеян — подразних го аз, — избери си някой друг начин да го показваш. Още няколко такива удара и ще се побъркаш за цял живот.
— Прав си — съгласи се Дженъс и все още потънал в изследванията си, вдигна ръка, за да се удари отново. Усети се какво прави, втренчи се за момент в ръката си и се засмя. — Прав си, много си прав!
Огледах голямата стая: всички стени от пода до сводестия таван бяха пълни със свитъци с всякаква форма и големина. На писалището имаше разгънат, притиснат с малки тежести лист. Написаното беше на непознат език, по полетата бяха изрисувани украсени геометрични фигури.
— Това са архивите на древните — обясни Дженъс. — Доколкото мога да кажа, те съдържат пълен запис на всички техни магии… всичко, още от самото начало.
— Сигурно си направил по-голямо впечатление на принца, отколкото си мислех — подхвърлих аз сухо: — Иначе как би ти поверил такива древни тайни?
— Да. Да, така е — отговори Дженъс, все още дотолкова вглъбен в изследванията си, че не забеляза подигравателния ми тон. — Макар да не съм сигурен, че той самият вижда истинската стойност на тези архиви. — Дженъс седна на стола си, вдигна един свитък и го зачете. — За магьосниците на Вакаан това са ненужни отпадъци. Но са били съкровища с неизмерима стойност за царските предшественици, когато те са се заселили тук… върху костите на древните.
Гледах дългите стени, отрупани със знания, и въздъхнах:
— Жалко, че Ориса не е надарена с подобно нещо.
Дженъс разгъна свитъка.
— Прав си. Народът на Домас е дошъл тук толкова невеж, колкото и всички останали варвари. Сам Равелайн го признава. Всичко, което са постигнали, е само малка част от онова, което някога е било велико изкуство.
— Разбирам, че все още не си срещнал истински умни хора.
Дженъс се намръщи.