Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Кой знае, наистина…
— Разбираш ли какво имам предвид?
— Да, май че разбирам — отговори Дженъс.
— Тогава съгласен ли си с моя план? Дженъс мачкаше и приглаждаше брадата си. Вдигна един свитък и се загледа в написаното отначало разсеяно, а после все по-задълбочено. Виждах, че мислите му са далеч от мен.
— Дженъс — подканих го отново и по-високо — Съгласен ли си?
Той вдигна глава и през разчорлената му брада проблесна очарователна усмивка.
— Разбира се, че съм съгласен, приятелю. Ела да се разберем, когато свършиш с царя. Тогава пак ще поговорим.
— Какво има да се говори… щом си съгласен?
Дженъс вдигна рамене.
— О, точно сега съм по следата на едно нещо, и ако не мога да го намеря, докато свършиш… Е… тогава може малко да закъснея. Съвсем малко. — Трябваше да се задоволя с това, тъй като очите му се бяха изцъклили, а устните му мърмореха странни думи, които четеше от свитъка. Казах му довиждане, получих един едва чутотговор и си отидох.
Тормозих се от разговора един-два часа, после от леност потърсих утеха в ръцете на Оумъри и погледнах на случката от друг ъгъл. Колкото повече мислех, толкова по-разумен ми се виждаше моят план и знаех, че моят приятел — нали се прекланяше пред разума — не може да не го приеме. Значи оставаше само да се приключи с договора с цар Домас и тогава всички щяхме да се върнем в Ориса и да занесем повече от онова, на което се бяхме надявали, когато още първия път тръгнахме към Далечното царство.
На следващия ден получих покана.
Само че не ме викаше царят; викаше ме принц Равелайн.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
СЛУГИ НА ПОКВАРАТА
В уречения час до кея на моята резиденция спря гондола. Беше голяма, можеше да побере поне двайсет души. Аз бях единственият гост на борда. Виждаха се още четирима души: един кормчия на руля, един слуга в луксозната остъклена каюта плюс двама тръбачи на носа, които предупреждаваха другите съдове да освобождават пътя. Гондолата беше с по осем гребла от всяка страна; гребците бяха скрити под палубата. Може би бяха хора, но в такъв случай бяха идеално тренирани: греблата се вдигаха и потапяха като по часовник. Тръбачите всъщност не бяха необходими, защото всички други гондолиери, забелязали червено-златно-черния вимпел на принц Равелайн, бързо се отдръпваха като дребни риби, съгледали хитрата щука да си търси храна в плитчините.
Отклонихме се от главния канал и поехме по рядко използуван воден път, който водеше извън града към Свещената планина. Околността бе осеяна с ниски хълмове, грижливо обработена и странно пуста. Нямаше никакви постройки, нямаше хора, не се виждаха дори пътища и даже пътеки. Каналът се виеше в приятни за окото завои и далеч напред свършваше в едно кръгло езеро.
Чакаше ни ниска лъскава карета, в която бяха впрегнати шест еднакви охранени черни коня. Четирима лакеи ме заведоха до каретата, поклониха се, когато влязох, после заеха местата си и без команда от кочияша конете потеглиха. Въпреки опасенията си гледах с жадни очи през прозорците на каретата — бях любопитен да видя как изглежда имението на принц Равелайн. Не бях разочарован… но не бях и очарован от някакъв разкош. Пътят беше настлан с каменни блокове, всеки с широчината на платното, най-малко пет човешки боя. Блоковете бяха прецизно подравнени. Очаквах пътят да ни отведе до огромна стена с натруфени порти, но нямаше нищо такова. Идеално обработената местност продължаваше да се простира около мен, дърветата и вировете бяха разположени така добре, сякаш майстор-градинар се беше трудил над тях векове наред. Но колкото и приветлива да изглеждаше околността, усещах, че ако бях попаднал тук, без да знам нищо, щях да я чувствам студена и дори заплашителна. Колкото повече продължаваше нашето пътуване по безлюдния път, толкова повече се усилваше моят страх; нямах представа дали той идва от някакво защитно заклинание, или просто защото знаех кой е господарят на имението.
Видях първата охрана… две фигури от двете страни на пътя. Бяха високи почти сто крачки, изваяни от тъмен полиран камък статуи на жени с вдигнати пред себе си голи саби. Знаех, че никое човешко същество не е послужило за модел — жените бяха невероятно красиви, но строги, студени, далечни… лицата им бяха безмилостни, както тези на вождовете от ледените полета на юга. След като отминахме обърнах глава да ги погледна пак и дъхът ми секна. Всяка статуя имаше второ лице, обърнато назад, лице на злобен, свиреп, озъбен демон. Надявах се, че скулпторът — заради самия него — е работил само по въображение, но от онова, което бях чувал за интересите на принц Равелайн, реших, че не е.