Храмът на ветровете

— Няма нужда да се напъваш — изръмжа ядосано тя. — Това май ти е нормалното състояние.

Зед размърда крака, сякаш се опитваше да върви наобратно из въздуха. Кръвта изпълни главата му.

— Искаш да умреш с достойнството си ли? — попита я той. — Или предпочиташ да живееш?

— Няма да си играя на малоумна.

— Точно това е думата! Играя! Недей просто да седиш в калта. Разиграй ситуацията!

Тя се наведе напред, приближавайки лице до неговото:

— Зед, не е възможно да си мислиш, че подобно нещо ще подейства.

— Нали сама го каза. Шляеш се с един безумец. Ти сама ми го предложи.

— Не съм ти предлагала подобно нещо!

— Е, може и да не си директно, но ме вдъхнови. Ще бъда щастлив да оставя нещата изцяло в твои ръце, когато разкажем историята на хората.

— Да разкажем на хората! Първо, няма да стане. И, второ, напълно съм наясно, че с най-голямо удоволствие сам ще им я разкажеш. И това е още една причина да не се включа.

Зед зави като койот. Изпъна краката и гърба си и се строполи като повалено дърво. По лицето й пръсна кал. Бясна, Ан избърса една пръска от носа си.

Край високата дъсчена ограда мрачните стражи на Нангтонг наблюдаваха двамата затворници, двете жертви. Зед и Ан бяха седнали в калта с гръб един към друг и бяха отвързали въжетата, стягащи китките им. Стражите, въоръжени с копия и лъкове, не се впечатлиха особено. Затворниците нямаше къде да избягат. Зед знаеше, че са прави.

На зазоряване край кочината започнаха да се тълпят щастливи хора. С напредването на утринта тълпата се увеличи, хората се спираха да побъбрят със стражите и да хвърлят по някой поглед на чудесните обредни жертви. Настроението на всички бе очевидно добро, тъй като бяха намерили обекти за жертвоприношение към духовете. Животът им щеше да е спасен, след като задоволят ядосаните си духове.

Стражите и хората от селото на Нангтонг, наблюдаващи от другата страна на оградата, постепенно започнаха да помръкват. Помръдваха нервно, покрили лица с платовете, проверявайки дали са закрили плътно телата си. Стражите намазаха още пепел по лицата и телата си. Човек трябваше да внимава, ако не иска да бъде разпознат от духовете.

Зед пъхна глава между коленете си и направи кълбо напред в лепкавата кал. Захили се маниакално, въртейки се около свитата фигура на Ан, отпусната на студената земя.

— Би ли престанал!

Той се просна в калта пред нея. Прокара напред-назад вдървените си ръце и крака.

Ан — тихо промълви след малко, — имаме важна работа. Струва ми се, че ще постигнем повече, ако успеем да си изпълним задълженията тук, на този свят, а не в отвъдното, след смъртта ни.

— Знам, че не бихме могли да помогнем, ако сме мъртви.

— Значи, звучи ти приемливо и логично, че се налага да намерим начин да се измъкнем, нали?

— Разбира се, че трябва — избоботи тя. — Но не мис ля…

Зед се хвърли в скута й. Тя примигна от отвращение. Сбърчи нос, щом той обгърна шията й с калните си ръце.

— Ан, ако не направим нищо, сме мъртви. Ако се опитаме да се бием с тези хора, сме мъртви. Без помощта на магията си не можем да им избягаме. Единствената ни възможност е да ги убедим да ни пуснат. Не говорим езика им, а дори и да го знаехме, се съмнявам, че бихме могли да ги убедим.