Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Дару поклати глава.
— Онзи, който го носи, трябва да притежава изключителна воля. Аз не съм за този меч, нито мисля, че ще бъда някога.
Пътника огледа меча в ръката си.
— Мъст. — Кимна и се наведе да вземе ножницата от тялото на Дарист. — Кой е този старец?
Кътър сви рамене.
— Страж. Казваше се Андарист. Вече го няма и сега Тронът е без защитник…
Пътника се изправи.
— Ще се задържа тук за известно време. Както каза, има ранени, за които някой трябва да се погрижи… и трупове, които трябва да се погребат.
— Аз ще помогна…
— Не е нужно. Богът, който се появи тук, бе навестил корабите на Едур — на борда им има продукти. Вземи си жената и напуснете този остров. Ако случайно дойдат още Едур, вие двамата само ще ми пречите.
— Колко време смяташ да се задържиш тук, на мястото на Андарист?
— Достатъчно, за да бъде почетен.
Апсалар простена и Кътър пристъпи към нея. Тя замята ръце и крака, като в треска.
— Отведи я оттук — каза Пътника. — Магията може да има още последствия.
Кътър вдигна глава, срещна очите му и видя в тях жал — първото чувство, което виждаше у този мъж.
— Искам да ти помогна да погребем…
— Нямам нужда от помощ. Не за първи път ще погребвам приятели. Хайде. Вземи я.
Кътър вдигна Апсалар на ръце. Тя престана да се мята, въздъхна и потъна в дълбок, кротък сън.
— Благодаря на твоя бог, смъртни — изръмжа Пътника. — За меча…
Дълга ивица от каменния под се беше откъртила и пропаднала в черната шумна вода на подземната река. Над зейналата дупка бяха препречени няколко копия, вързани с въже, което стигаше до водата и се извиваше, дърпано от течението. Въздухът в грубо изсечения коридор беше леденостуден и влажен.
Калам се наведе над ръба и огледа кипналата долу вода.
— Кладенецът — каза сержант Корд.
— Какво в името на Гуглата вдъхнови капитана и лейтенанта да слязат долу? — изсумтя Калам.
— Ако се вгледаш достатъчно дълго, на угасени факли, ще видиш сияние. Там долу на дъното лежи нещо. На дълбочина два човешки боя.
— Нещо?
— Прилича на човек… в броня. Лежи възнак, с разперени ръце.
— Угасете факлите. Искам да го видя.
— Заповядваш ли ми, ефрейтор? Не забравяй, твоят приятел демон се махна — изчезна.
— Демоните го правят това — въздъхна Калам. — А в нашия случай би трябвало да си благодарен. Сержант, точно в този момент съм на мнение, че всички вие твърде дълго сте стояли затворени в тази планина. Струва ми се, че всички сте си изгубили ума. И освен това премислих думите ти за мястото ми във вашата рота, и взех решението си, и то е следното. — Обърна се и прикова поглед в очите на Корд. — Аз не съм във вашата рота, Корд. Аз съм Подпалвач на мостове. Вие сте от Ашокския полк. И ако това не е достатъчно за теб, възстановявам си стария статут… като Нокът, Водач на Ръка. А като такъв, на терена над мен по ранг са само Старши нокът Топър, адюнктата и самата императрица. Хайде, разкарай тия проклети факли оттук!
Корд изведнъж се усмихна.
— Искаш да поемеш командването на ротата? Чудесно, имаш го. Макар че искаме сами да се оправим с Ирриз. — И посегна да прибере първата от двете съскащи факли на стената отзад.
Внезапната промяна в поведението на сержанта стъписа Калам и го изпълни с подозрение. „Да де, докато не заспя. Богове на пъкъла, докато действах сам, си бях много по-добре. Между другото, къде ли се дяна проклетият демон?“
— А след като го направиш, сержант, се върни горе при останалите и започнете приготовленията — напускаме това място.
— А капитанът и лейтенантът?
— Водата ги е отнесла и или са се удавили, или са заседнали някъде. И в двата случая не са с нас и се съмнявам, че ще се върнат…
— Не можеш да си сигурен…
— Твърде дълго ги е нямало, Корд. Ако не са се удавили, би трябвало да излязат на повърхността някъде наблизо. Не може повече да стоите тук и да чакате. Споровете дотук — действай.
— Слушам… сър.
Корд тръгна към стълбите с двете факли в ръце. Възцари се тъмнина.
Калам изчака очите му да се приспособят към нея, вслушан в заглъхващите стъпки на сержанта.
И най-сетне, далече долу, се появи сияещата фигура — едва различима, вълниста под буйно течащата вода.
Убиецът хвана въжето и започна да го намотава. Бяха размотани около двайсет разтега, но около копията имаше много повече. После откърти от напукания ръб един голям камък и го завърза за мокрия, леденостуден край на въжето.
С късмета на Опонн, камъкът беше достатъчно тежък, за да потъне повече или по-малко отвесно. Калам провери възлите още веднъж и го избута от ръба.
Камъкът запропада и повлече въжето. Копията изтракаха и Калам надникна надолу. Камъкът беше изпънал въжето — дължина, която и той, и несъмнено капитанът и лейтенантът, бяха преценили за достатъчна, за да стигне до фигурата. Но камъкът не я беше достигнал, макар и да изглеждаше близо. „Което означава, че онзи долу е наистина едричък. Добре… да видим колко е голям.“ Хвана копията и започна да ги надига и да размотава въжето.