Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
А градината — истинска покривка от цветя, във всички багри и размери, размесени в кокетно и изискано безредие.
Полянката беше осеяна с цветя; в края на стъпалата на терасата имаше купчини цветя, от прозорците висяха под блестящата фасада сини и жълти кичури; терасата, с каменни парапети, която покриваше това малко жилище, беше украсена с големи червени камбанки, подобни на кървави петна.
Отзад се виждаше дълга алея с разцъфтели портокали, която достигаше до подножието на планината…
На вратата с малки златни букви беше написано името: „Вила д’Антан“.
Питах се кой ли поет или коя фея живее там, кой вдъхновен самотник беше открил това място и създал тази къща на мечтите, която сякаш бе поникнала всред букет цветя.
Един каменар работеше на пътя, малко по-далеч. Попитах го за името на собственика на тази скъпоценност. Той отговори:
— Това е къщата на госпожа Жюли Ромен.
Жюли Ромен! Някога през моето детство бях чувал да се говори толкова много за нея, голямата актриса, съперницата на Рашел!
Никоя жена не е била по-аплодирана и по-обичана от нея! Колко дуели и самоубийства са станали за нея и колко шумни истории! На колко ли години беше сега тази съблазнителка? Шестдесет, седемдесет, седемдесет и пет години? Жюли Ромен! Тук, в тази къща! Жената, която бяха обожавали най-големият музикант и най-редкият поет на нашата страна! Още си спомням за надигналото се в цяла Франция вълнение (тогава бях на дванадесет години) във връзка с нейното бягство в Сицилия с поета, след шумното скъсване с музиканта.
Беше заминала веднага, след една премиера, на която залата я беше акламирала половин час и извиквала единадесет пъти на сцената; беше заминала с поета, с пощенска кола, както постъпваха тогава; те бяха прекосили морето, за да отидат да се любят в античния остров, дете на Гърция, под огромната портокалова гора, която заобикаляше Палермо и се нарича Конк д’Ор.
Говореше се как се изкачвали на Етна, как се надвесвали над кратера, прегърнати, с допрени бузи, за да се хвърлят на дъното на огнената пропаст.
Той беше умрял, човекът на вълнуващите стихове, толкова дълбоки, че замайваха главата на цяло поколение, така проницателни, така тайнствени, че бяха разкрили нов свят на младите поети.
Другият също беше умрял, изоставеният, който беше намерил за нея незабравими музикални изрази, изрази на триумф и отчаяние, подлудяващи и разкъсващи.
А тя, тя беше там, в тази къща, забулена с цветя.
Не се поколебах никак, позвъних.
Един дребен прислужник дойде да отвори, осемнадесетгодишен момък, несръчен на вид, с прости ръце. Написах на картичката си галантен комплимент за старата актриса и настойчива молба да ме приеме. Може би тя знаеше името ми и щеше да се съгласи да отвори вратата си за мене…
Младият прислужник се отдалечи, после дойде отново и ме покани да го последвам; въведе ме в чист, изискан салон в стил Луи-Филип, със студени, тежки мебели, на които една дребна шестнадесетгодишна прислужница, с нежно тяло, но не много хубава, сваляше калъфките в моя чест.
После останах сам.
На стените имаше три портрета на актрисата в една от нейните роли, на поета в дълъг, втален редингот и риза с дантелен нагръдник по тогавашната мода, и на музиканта, седнал пред старинно пиано. Тя русокоса, очарователна, с малко неестествени маниери, типични за онова време, се усмихваше със своята прелестна уста и сини очи; картината беше запазена, фина, елегантна и бездушна.
Те като че ли гледаха вече идващото поколение.
Всичко това напомняше миналото, някогашните дни и изчезналите хора.
Една врата се отвори, влезе дребна жена; стара, много стара, дребна, с бели кичури коса, побелели вежди — истинска бяла мишка, бърза и потайна.
Тя ми протегна ръка и каза с глас, останал свеж, звънлив и трептящ:
— Благодаря, господине. Колко е мило от страна на днешните мъже да си спомнят за някогашните жени! Седнете.
И аз й разказах как нейната къща ме беше привлякла, как бях пожелал да узная името на собственика и как, след като го бях узнал, не можах да устоя на желанието си да позвъня на вратата й.
Тя отговори:
— Това ми прави още по-голямо удоволствие, господине, защото за пръв път ми се случва подобно нещо. Когато ми донесоха картичката ви с изящно написаните думи, аз потреперах, като че ли ми бяха известили пристигането на някой стар приятел, изчезнал преди двадесет години. Аз съм покойница, истинска покойница, за която никой не си спомня, никой не мисли до деня, когато ще умра; и тогава всички вестници ще говорят цели три дни за Жюли Ромен, ще пишат анекдоти, спомени и надути похвали. После всички ще ме забравят.