Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Сигурна ли си?
- Само не мога да си обясня защо го прави... Понеже съм убедена, че това е нейно дело. Тя се издаде. С изгорялото лосово месо и с грешките. Ела, трябва да говорим с мама.
Жозефин шеташе в хола, Дю Геклен я следваше по петите. Каква лепка е това куче! Аз не бих го търпяла нито секунда, си каза Ортанс. Освен това е ужасно грозно! Идеше й да го зарита.
- Момичета, моля ви да не сеете нещата си навсякъде! Това не е хол, а боклучарник! Как може да спите досега, видяхте ли колко е часът!
- Оох! Споко бе, мамо, споко! Стига шета и подрежда, ела седни и чуй какво имам да ти казвам... - изкомандва Ортанс.
Жозефин седна, отпуснала рамене, с празен поглед.
- Какво ти е? - попита Ортанс, впечатлена от лошото настроение на Жозефин. - Страхотно си сдухана...
- Нищо ми няма. Само съм уморена.
- Добре, тогава слушай.
И Ортанс започна да изрежда: писмата, пощенските печати, изгорялото месо от уапити, сиреч лос, правописните грешки.
- Права си, баща ви действително беше изключително стриктен по отношение на правописа и граматиката. Както и аз впрочем.
- Следователно изводът е, че не ги е писал той...
- Аха... - смънка Жозефин отнесено.
- Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
Жозефин изправи рамене, обгърна се с ръце и тръсна глава, сякаш се опитваше да стигне до някакво заключение.
- Стегни се, мамо! Не ти говоря за последната минипола на Виктория Бекъм или за обръснатата глава на Бритни Спиърс, а за мъжа ти...
- Казваш ми, че писмата не са писани от него? - попита Жозефин с явно усилие да си придаде заинтересован вид.
- Ама какво ти става, мамо? Да не си болна? - разтревожи се Зое.
- Не. Просто изморена. Толкова изморена...
- Та както казах вече... - продължи Ортанс. - Не той е писал писмата, а тя. Подправяла е неговия почерк. Накрая той толкова е бил сдал багажа, че тя е ходела вместо него на работа, попълвала е регистрите, подписвала е бордерата, за да не я изхвърли жълтурът на улицата. Зная го, защото ужасно се притеснявах. Мислех си, че той вече е бил тотално зле! Дори един ден й казах, че има истинска дарба да имитира почерци, че блестящо докарва почерка на баща ми, а тя обясни, че било заради прецизността, която се изисквала при работата й на маникюристка, така се научила да имитира различни почерци, което й помагало неведнъж... Имаш ли да ми кажеш нещо по въпроса?
- Казвам ти, че нещата са по-сложни... - Жозефин притеснено разтърка пръсти и след кратка пауза добави: - Не съм ви казала всичко. Имаше и други знаци... за баща ви. - Тя им разказа за мъжа с червеното поло от метрото.
- Ами ето де! Просто е абсурд! Той мразеше червения цвят -нервира се Ортанс. - Твърдеше, че е вулгарен. Никога не би облякъл червено поло. Щеше да предпочете да излезе гол на улицата. Какво остава пък за поло! Все едно не си живяла двайсет години с него! Той беше педантичен в дребните неща, но се объркваше от по-важните и капитулираше. Ей, мамо, събуди се, напъни се малко!
- И още едно странно нещо... - Жозефин им разказа за точките от „Интермарше“. - Това не е ли доказателство, че е жив? Само ние двамата с него ползвахме картата за „Интермарше“.
- Може някой да я е откраднал... - предположи Ортанс.
Спогледаха се безмълвно.
- Кой би могъл да я вземе и да не я използва веднага? Кой би изчакал цели две години и чак тогава да я използва? Не, изглежда ми неправдоподобно.
- Може и да си права - съгласи се Ортанс. - Каквото и да си говорим обаче, едно съм сигурна, той не е писал писмата.
- Върнал се е, не смее да се появи, защото много е изпаднал, и затова, докато чака нещата се оправят според както си беше мечтал, пише писма и пазарува с картата от „Интермарше“... Такъв си е баща ви, нежен мечтател, та животът го смаза. Всъщност това не ме учудва...
Дю Геклен лежеше в краката на Жозефин и погледът му се местеше от едната към другата, сякаш той преценяваше аргументите.
- Споделям мнението ти за човека от метрото - добави Жозефин. - И аз си помислих същото. Може и да си права за писмата, познаваш Милен по-добре, но откраднатите точки от картата, тях не си ги измислям. Бяхме двете с Ифижени, тя ще ти разкаже...
В този момент се чу треперещият глас на Зое, която тихо каза:
- За точките от „Интермарше“ аз съм виновна. Взех картата от портфейла на татко, когато бяхме в Килифи, за да си играя на търговец, а той ми каза, че може да не я връщам, защото вече не му трябвала. И наистина я използвах. Първият път преди шест месеца, там някъде...