Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Съзнателно или неволно, случвало ли се е да сте обидили някого, който би могъл да си отмъсти толкова жестоко, че да пожелае смъртта ви?
Жозиан дълго премисля, но не се сети за никого, когото да е обидила. Близките й бяха завидели за връзката с Марсел, бяха й искали пари, тя не им бе дала, но пък да стигне дотам да се хвърля през балкона, пълен абсурд! Тя си спомняше за деня, в който бе понечила да скочи, стола, парапета, как празното пространство я привличаше, желанието да сложи край на убийствената отпадналост, която я тровеше. Да забрави. Да забрави всичко. Да се качи на стола и да скочи.
- Може да съм постъпвала неделикатно, каквото ми е на сърцето, то ми е на устата, но никога не съм правила зло съзнателно... Защо ме питате?
- Само отговаряйте на въпросите...
Госпожа Сюзан опипваше стъпалото, крака й, затваряше очи, отваряше ги. Марсел и Рьоне следяха всеки неин жест, кимаха одобрително.
- Не е болна, нали, сигурно ли е? - попита Рьоне, според когото Жозиан беше бледа като платно.
Този шал посред лято, разтрепераните й крайници, всичко това никак не му харесваше, никак.
- Водих я по всички възможни доктори. Нищо й нямало.- отговори Марсел.
- Ще ме улесните много, ако ми кажете едно-две имена на хора, които я недолюбват. Ще ме ориентират в каква посока да търся... Кажете ми едно име, Жозиан, без да се замисляте, спонтанно.
Жозиан се съсредоточи, но така и не каза нищо.
- Не се опитвайте да мислите. Кажете имената, както ви идват на ум.
- Марсел, Младши, Рьоне, Жинет...
- Ама не! Не съм съгласен... не може да сме ние! - запротестира Марсел.
- Може би е от вашата страна - отговори госпожа Сюзан, обръщайки се към Марсел. - Конкурент? Уволнен служител?
Те се спогледаха в недоумение. Марсел си бършеше изпотеното чело, Рьоне дъвчеше вечната си клечка за зъби, Младши се въртеше на стола си и крещеше като бесен.
- Успокой се, Младши, нещата са сериозни! - изръмжа Марсел.
- Не, оставете го... - намеси се госпожа Сюзан. - Той се опитва да ни каже нещо. Хайде, ангелчето ми, говори...
Младши започна да подскача на столчето си и да прави странни движения: показваше нещо като витло, което се въртеше над главата му, правеше балончета и мляскаше звучно.
- Червата му куркат от глад и му е писнало, защото никой не му обръща внимание - изтълкува Марсел. - Малките са егоисти и когато са гладни, нищо друго не ги вълнува!
Госпожа Сюзан му направи знак да замълчи и впери очи в очите на Младши.
- Това дете иска да ни каже нещо...
- Че то не може да говори, едва на петнайсет месеца е! - извика Рьоне.
- Той се опитва да общува по свой си начин.
Начаса Младши се успокои и на устните му цъфна широка усмивка. Вирна палец във въздуха, сякаш да поздрави: „Шапка ви свалям, лелко, на прав път сте“, и отново продължи да имитира излитащ хеликоптер.
- Сякаш играе на гатанки! - изказа предположение смаяният Рьоне. - Хлапето действително иска да каже нещо!
- Имали ли сте връзка с пилот? - обърна се госпожа Сюзан към Жозиан, без да изпуска Младши от очи.
- Никакъв пилот, нито летец, нито капитан. Не харесвам униформите. Бих казала, че предпочитам по-обикновените...
- Браво де! - захили се Рьоне.
- Млъквай, ще заглушиш вълните! - сряза го Марсел.
- Или някой с ореол или с голяма шапка? - изказа предположение госпожа Сюзан, наблюдавайки настоятелните мимики на Младши.
- Пастир? - предложи Рьоне.
Младши заклати отрицателно глава.
- Каубой? - направи опит Марсел.
Младши клатеше отчаяно глава.
- Мариачи? - каза Рьоне, подрънквайки на въображаема китара.
Младши го прониза с поглед.
- Госпожа Дьо Фонтене? - продължи да изброява Марсел всички прочути шапки във френската история, сещайки се за бившата председателка на журито за „Мис Франция“...
Младши направи пауза, пърхайки с пръсти, сякаш да им каже „нещо подобно“. И понеже не се сещаха за нищо друго, детето махна с ръка, за да им каже, че ще опита по друг начин. Не го изпускаха от поглед, Жозиан си помисли дали пък синът й няма гърчове.
И детето започна да имитира някакво животно. Блееше, с пръстчета направи две рогца, показа нещож като брада. Госпожа Сюзан се изчерви силно.
- Не може да е коза все пак...
Младши настоятелно продължаваше. Сочеше с пръст към нея, за да й покаже, че бе на прав път.
- Коза ли? - попита госпожа Сюзан.
Давай, давай, напредваш, сякаш искаше да й каже Младши, размахал пухкавите си крачета. С ръчички бръчкаше лицето си и правеше грозни гримаси.
- Дърта коза...
Той заръкопляска като луд. И отново я насърчи, показвайки с жест въртящото се витло над главата си.