Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Искам да зная защо ми задаваш този въпрос...
- Важно е. Отговори ми.
Ако не отговореше веднага, вестникът щеше да стане на парцал. Тя продължаваше да го дърпа и мачка.
- Искаш ли кафе? Закусила ли си?
- Не съм гладна.
Той вдигна ръка и поръча на сервитьора чай и препечени филийки.
- Радвам се да те видя...
Тя се опитваше да отгатне отговора в погледа му, но очите му искряха закачливо. Филип изглеждаше твърде развеселен от очевидното й притеснение.
- Можеше да ме предупредиш... Щях да те посрещна на гарата, да те настаня в хотел. Кога пристигна?
- Истина ти казвам, дойдох да се срещна с моя издател.
- Но това не е единствената цел на пътуването ти... - говореше тихо, сякаш й подсказваше репликите.
- Хм... Да кажем, че се налагаше да го видя, но не беше задължително да оставам четири дни.
Беше свела очи с изражението на победен противник, който се предава.
- Не мога да лъжа. Няма смисъл да се преструвам. Исках да те видя. Исках да разбера дали си забравил целувката, дали си ми простил, че те... да речем, отблъснах, както стана последната вечер, а и исках да ти кажа, че мисля за теб, въпреки че е толкова трудно, че я има Ирис и аз съм нейна сестра, но е по-силно от мен, мисля за теб, мисля за теб и искам да разбера и да видя дали и ти също... или съвсем си ме забравил, защото в такъв случай би трябвало да ми го кажеш, за да направя всичко възможно да те забравя и аз, макар че ще ми коства големи страдания, но съм наясно, че аз съм виновна за всичко, и...
Тя го гледаше със затаен дъх.
- Докога смяташ да стоиш така и да ми закриваш слънцето? Сякаш си на сцената и декламираш! Освен това е уморително, защото ще ми се изкриви врата, докато ти говоря.
Тя седна на стола. Нещата изобщо не трябваше да се развият по този начин! Погледна ядосано почернелите си пръсти. Той взе салфетката, натопи единия край в каничката с топла вода, подаде й я, за да се избърше. Гледаше я, без да продума, и когато тя отпусна ръце с мисълта, че се беше провалила и не бе успяла да приложи плана, изработен от Шърли, той взе ръката й.
- Ще ти коства страдания...
- Ох, да! - възкликна Жозефин. - Но ще се опитам да разбера, бъди сигурен. Бях...не зная... Случи се нещо, което не ми хареса онази вечер, и всичко се обърка в главата ми, тревога сви сърцето ми и реших, че причината е в теб...
- А сега вече не си толкова сигурна?
- Тоест продължавам да мисля за теб, много...
Той вдигна ръката й до устните си, пошепна:
- И аз също мисля за теб... Много.
- О, Филип! Наистина ли?
Той кимна, внезапно сериозен.
- Защо е толкова сложно? - попита тя.
- Може би защото ние го усложняваме...
- А не е нужно?
- Не говори - прекъсна я той, - иначе всичко ще започне отново ... и това само ще ни обърка допълнително.
И тя направи нещо неочаквано. Притисна се към него и го целуна, сякаш животът й зависеше от тази целувка. Той едва успя да хвърли на масата парите, тя вече го дърпаше за ръката. Щом затвори вратата на хотелската стая, усети как тя заби нокти във врата му и отново впи устни в неговите. Наложи се да я дръпне за косата, за да се освободи.
- Няма закъде да бързаме, Жозефин, не сме крадци...
- Напротив...
- Ти не си крадла и аз не съм крадец... И това, което ще се случи, в никакъв случай не може да се нарече лоша постъпка!
- Целуни ме, целуни ме...
Върнаха се във времето, докато прекосяваха стаята. Усетиха уханието на плънката от коледната пуйка, долепиха се до горещата фурна, притискаха длани, чуха шума, който вдигаха децата в хола, и сваляха всяка дреха, сякаш прочистваха паметта си от натрупани камъни, разсъбличаха се, застанали очи в очи, за да не изгубят нито една ценна секунда, защото знаеха, че времето им е ограничено, че нахлуват в отрязък от време и чистосърдечност, който няма да се повтори скоро и от който не биваше да губят нито трохичка. Запрепъваха се към леглото и едва тогава, сякаш стигнали целта на пътуването, си размениха невярващата усмивка на победители, които все още се чудят дали е истина.
- Толкова ми липсваше, Жозефин, толкова...
- А ти! Ако знаеше...
Повтаряха само тези думи, единствените позволени... После денят отстъпи пред нощта, мрак обгърна леглото и се възцари тишина.
Слънцето прозираше през розовите пердета и скоро цялата стаята пламна, озарена като от полярно сияние. Колко ли бе часът? Долови шум от ресторанта на партера. Дванайсет и половина? Обстановката в стаята го върна към действителността, убеждаваше го, че не сънува: действително беше в хотелска стая и до него лежеше Жозефин. Пред очите му отново изникна лицето й, смаяно, объркано, отдадено на удоволствието. Беше красива, но с друг вид красота, която самата тя бе създала. Красота, която бе озарила лицето й, деликатна красота - като гостенка, пристигнала в последната минута натоварена с подаръци, за да й простят. Окръглени устни, издължени очи, прозирен тен, високи скули.