Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Това би трябвало да ти даде някаква представа за мястото. Нали?
И така, следващият въпрос към теб е: какво се произвежда във фабриката?
Подсказвам ти: ние с теб навремето вършехме нещо, свързано с такава работа. Помниш ли? Ходихме на Гинза и провеждахме проучване.
Хайде, Господин Птицата с пружината! Дори ти би трябвало вече да си се досетил.
Ами да! Работя във фабрика за перуки! Изненадан ли си?
Вече ти разказах как след половин година се махнах от онова училище в провинцията, което приличаше на нещо средно между скъп хотел и затвор, и се мотах вкъщи като куче със счупен крак. После най-неочаквано се сетих за фабриката за перуки. Спомних си какво ми беше казал веднъж шефът във фирмата по-скоро на шега — как момичетата във фабриката вечно не достигали и само да съм поискала, щели веднага да ме назначат на работа. Дори ми показа брошура и доколкото си спомням, аз си помислих — я, каква страхотна фабрика, нямам нищо против и аз да работя там. Шефът обясни, че момичетата правели перуките на ръка. Перуката си е тънка работа, не е като да щамповаш алуминиеви канчета: оп — едно, оп — две, оп — три. Трябва да прикрепваш кичурчетата много внимателно, едно по едно, ако искаш перуката да стане качествена. Направо да припаднеш, нали? Колко според теб са космите върху човешката глава? Сигурно наброяват стотици хиляди! И за да направиш перука, трябва да ги присадиш на ръка, както се прави с разсада по оризищата. Но никое от момичетата тук не роптае. Не им пречи, защото тук е областта на снеговете и през дългите зими селянките открай време са вършели ръчно някаква пипкава работа, за да изкарат малко пари. Според мен точно заради това фирмата е решила да построи фабриката точно тук.
Да ти призная, и аз винаги съм обичала такава ръчна работа. Знам, като ме гледаш, едва ли би си го помислил, но всъщност шия много добре. Учителите ми винаги са се възхищавали. Още ли не вярваш? Да, ама е истина! Точно заради това ми хрумна, че сигурно ще ми бъде приятно да прекарам част от живота си във фабрика в планината, от сутрин до вечер да върша нещо с ръцете си и да не мисля за нищо неприятно. Беше ми писнало от даскалото, но и не исках да се размотавам вкъщи и майка ми и баща ми да ме издържат (сигурна съм, че и те не искаха), но нямаше и друго, което да умирах да правя, затова, колкото повече си мислех, толкова повече се убеждавах, че единственото, което ми остава, е да се хвана на работа във фабриката.
Накарах майка ми и баща ми да ме финансират с някаква първоначална сума, шефът ми даде препоръка (бяха доволни от проучванията, които бях правила за тях), минах успешно интервюто в управлението на фирмата и още следващата седмица си събрах багажа (всъщност си взех само дрехите и касетофона). Качих се сама на влака стрела, прехвърлих се на едно страхотно влакче, което пътува нагоре по планината, и пристигнах в това никакво градче. Имах чувството, че съм стигнала до другия край на света. Но останах като гръмната, когато слязох от влака! Реших, че съм направила ужасна грешка. В крайна сметка обаче изобщо не е така: тук съм вече от половин година, не съм имала никакви неприятности и се чувствам в свои води.
Не знам защо, но откакто се помня, се интересувам от перуки. По-точно ме «дърпат», както някои момчета си падат по мотоциклетите. Знаеш ли, дотогава не го бях забелязала, но когато започнах да правя ония маркетингови проучвания и имах възможност да видя толкова много плешиви мъже (във фирмата им викаха «мъже с проблемна оредяваща коса»), изведнъж си дадох сметка колко много са плешивите по света! Не че имам някакво отношение към плешивите мъже (или към мъжете с проблемна оредяваща коса). Те нито са ми «симпатични», нито са ми «антипатични». Ето, да вземем например теб, Господин Птицата с пружината. Дори и косата ти да беше по-рядка, отколкото сега (а скоро според мен ще оредее), чувствата ми към теб изобщо нямаше да се променят. Единственото, което изпитвам при вида на мъж с проблемна коса, е онова усещане, за което май вече ти споменах: че животът износва. Ето това вече наистина ме интересува!
Навремето съм чувала, че на определена възраст (вече съм забравила на колко, дали на деветнайсет или на двайсет години) хората престават да растат и тялото започва да се износва. Ако наистина е така, косата започва да окапва и изтънява именно като част от това «износване» на тялото. В него няма нищо странно. То може би е естествено и нормално. Ако изобщо има някакъв проблем, той е, че някои мъже оплешивяват рано, а други не оплешивяват никога, дори когато остареят. Знам, че ако аз бях плешива, щях да си помисля, че не е честно. Все пак косата си е част от тялото и се вижда от сто километра! Дори аз разбирам как се чувстват, макар че проблемът с изтъняващата коса няма нищо общо с мен.