Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Да. Знам, че е така.
Еди видя изражението на лицето й и побърза да се овладее.
— Накрая намерихме един човек, който да работи в Елджин — каза той, насилвайки се да звучи уверено. — Не се притеснявай, коловозът ще бъде построен дълго преди да стигнеш там.
Тя го погледна с намек за усмивка, мислейки си колко често самата тя му беше казвала тези думи и за отчаяната смелост, с която той сега се опитваше да й ги каже. Не се притеснявай. Той улови погледа й, разбра, и леката усмивка в отговор беше смесена с притеснено извинение. Той се обърна обратно към бележника си, ядосан на себе си, осъзнавайки, че е нарушил собствената си неизказана заповед: не го прави по-трудно за нея. Не трябваше да й казва за Дан Конъуей, не трябваше да й казва нищо, което да напомня и на двамата за отчаянието, което щяха да почувстват, ако изобщо можеха още да чувстват. Чудеше се какво му става: струваше му се непростимо да открие, че дисциплината му се изплъзва само защото това е стая, а не кабинет. Тя продължи да говори, а той слушаше, вторачен в бележника си, отбелязвайки си по нещо кратко, от време на време. Не си позволи да я погледне отново.
Тя отвори рязко вратата на гардероба си, дръпна един костюм от закачалката и го сгъна набързо, докато гласът й продължаваше да диктува равномерно и акуратно. Той не погледна нагоре, осъзнаваше присъствието й само чрез звука: звука от ловките движения и от премерения й глас. Знаеше какво не е наред с него — не искаше тя да тръгва, не искаше да я губи отново, след толкова кратко време. Но да се отдава на личната си самота в момент, в който знаеше колко отчаяно компанията има нужда от нея в Колорадо, би било акт на нелоялност, който никога не беше допускал преди — и той почувства смътно, неутешимо чувство за вина.
— Изпрати нареждане „Комет“ да спира на всеки централен железопътен възел — каза тя — и всички управители да приготвят доклад за…
Той погледна нагоре, сетне погледът му спря и той не чу остатъка от думите. Видя мъжки халат да виси на отворената врата на гардероба, тъмносин халат с бели инициали ХР върху джоба на гърдите. Спомни си къде е виждал този халат преди, спомни си човека срещу себе си от другата страна на маса за закуска в хотел „Уейн-Фолклънд“, спомни си как този човек дойде без предупреждение в кабинета й късно през нощта в Деня на благодарността — и разбирането, че трябва да го е знаел, го порази като земетресение. Чувството го обзе с вик „не!“ и беше толкова безжалостно, че само викът, а не онова, което виждаше, срути всяка опора в него. Това не беше шок от откритието, а беше много по-ужасният шок от онова, което беше открил за самия себе си.
Той се вкопчи в една-единствена мисъл — че не трябва да й позволява да види какво му е причинило това. Изпитваше притеснение, усилено до степента на физическо мъчение — ужасът, че е нарушил личното й пространство два пъти: като е научил тайната й и като е разкрил своята собствена. Наведе се по-ниско над бележника и се съсредоточи върху непосредствената си цел: да спре треперенето на молива.
— … трябва да построим петдесет мили планински коловоз и можем да разчитаме само на материали, които имаме.
— Извинявай — каза той, а гласът му едва се чуваше — не чух какво каза.
— Казах, че искам доклад от всички управители за всеки метър релса и всяка единица оборудване, с които разполагат в отделите си.
— Добре.
— Ще говоря с всеки един от тях по ред. Накарай ги да дойдат във вагона ми на „Комет“.
— Добре.
— Изпрати съобщение — неофициално — че механиците трябва да наваксват спиранията, като се движат със седемдесет, осемдесет или сто мили в час, колкото искат и когато се налага, и че аз ще… Еди?
— Да. Добре.
— Еди, какво има?
Той трябваше да погледне нагоре, да се изправи лице в лице с нея, и да излъже отчаяно за първи път в живота си.