Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Казвай!
— Не… не знам! — изхърка господин Грей.
Чан го удари с юмрук в челюстта. Главата на Грей изкънтя в камъка.
— Казвай! — изсъска пак.
Грей се разплака. Чан пак вдигна юмрук.
— Не… не знам! Не съм я виждал. Ще я заведат в театъра или в залата, или някъде в къщата! Не знам! Аз само приготвям машините… големите машини…
Чан отново го фрасна с юмрук.
— Кой е с нея? Колко стражи?
— Не знам! — Грей вече цивреше. — Има много мекленбургци, драгуни… тя е с графа и с госпожица Вандаариф… те ще преминат Процеса заедно…
— Ще преминат?
— Ще бъдат спасени.
— Спасени ли? — Чан усети как естественото удоволствие от насилието разцъфтява в ярост.
— Закъснял си! Сигурно вече е започнало. Ако го прекъснеш, ще ги убиеш и двете! — Господин Грей като че ли чак сега видя опушените черни стъкла на очилата на Кардинал Чан и изпъшка.
— Всички казваха, че си… защо не си мъртъв?
Очите му се оцъклиха още повече, ако това беше възможно, от шока, когато Чан заби камата в сърцето му. Така щеше да е по-бързо и не толкова кърваво като да му пререже гърлото. Тялото на Грей се отпусна и застина завинаги. Чан стана, избърса камата в палтото на Грей и я прибра. Изплю се, усети пробождане в дробовете си и каза мрачно:
— Откъде знаеш, че не съм мъртъв?
Извлече трупа към близките стълби и го смъкна цял етаж надолу, преди да го прехвърли през парапета. Надяваше се господин Грей да стигне чак до дъното — където и да паднеше, ако някой влезеше през вратата, нямаше да го види.
Върна се в коридора, зачуден какво бе правил Грей тук. Въздъхна. Можеше да изкопчи повече информация от него, но бързаше, а и гореше от желание, след като беше преследван и нападан, да отвърне на удара с удар. Това, че си го беше изкарал на един стар ранен човек, нямаше никакво значение. Всички до един му бяха врагове и той щеше да ги изтреби до крак без капка угризение.
По коридора имаше ниши, а в тях стари врати за килии — тежки метални чудовища с отрязани дръжки. Бяха завинтени с железни болтове за касите. Чан провря пръсти между пречките на един малък зарешетен прозорец и дръпна, но изобщо не можа да го помръдне. Надникна в килията. Отсрещната стена беше покрита с платно. Той знаеше, че от другата страна на платното има решетки, които гледат към голямата зала, но нямаше как да я стигне оттук. Закрачи бързо по коридора. Грей беше поредният глупак от Института като доктор Лоренц и мъжа, когото бе изненадал да прави книгата. Като читател на поезия Чан смяташе, че науката е опасна и е най-подходяща за частно съзерцание, а не е нещо, което да се предлага в служба на този, който предложи най-висока цена — както правеше Институтът, поробен от патронажа на хора със слепи мечти за власт. Обществото не се подобряваше от такива хора с „идеи“, а ако трябваше да е честен, изобщо подобряваше ли се от някого? Усмихна се като вълк при мисълта, че е станало по-добро без продажния господин Грей, развеселен от идеята, че самият той може да бъде смятан за двигател на гражданския прогрес.
В дъното на коридора имаше друга врата, също незаключена. Чан я отвори и надникна в стая, малко по-голяма от килер. От тавана се спускаха седем големи тръби и изчезваха в пода, на всяка имаше капак за достъп. Беше задушно и горещо и смърдеше на острите химически изпарения от индиговата смола. На стената имаше лавици и куки, отрупани с шишенца, стъкълца и обезпокоително големи спринцовки. Ревът на машините отекваше в малката стая, все едно беше близо до жужащите тръби на огромен орган. Чан забеляза тънка ивица светлина между две тръби и като се вгледа по-внимателно, видя подобни процепи и на други места по стената… и осъзна, че отсрещната стена на килера е от тръби и че ярката светлина, която прониква между тях, идва от голямата зала. Чан се наведе, свали си очилата и притисна лице до най-близката ивица светлина. Тръбите бяха топли. Кръгозорът му беше ограничен, но това, което видя, бе смайващо: срещуположна стена, висока като скала, с нагъсто разположени тръби, които се спускаха от цялата височина на грамадна зала с купол. А после с крайчеца на окото си зърна нещо, което приличаше на централна кула, на ос на колело, изпъстрена с малки отвори, от които вероятно се виждаше всяка килия в стария затвор. Пропълзя към друг процеп, за да намери ъгъл, от който да види повече, и видя друга част от отсрещната стена. Между тръбите се виждаше един ред открити килии — всъщност няколко реда, решетките все още си бяха на мястото. Приличаха на места за зрители в театър. Той се дръпна и по навик се поотупа, като потрепери при мисълта колко е мръсен. Каквото и да предстоеше да се случи в залата, щеше да има публика.