Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Самюъл Уелър поглеждаше от време на време към старите тухлени къщи, вглъбен целият в размисли, и понамигваше на някоя и друга напета прислужничка, докато тя вдигаше щорите или отваряше някой прозорец, когато зелената градинска порта в дъното на двора се открехна, появи се един човек, затвори внимателно след себе си портата и бързо се упъти точно към мястото, където бе застанал мистър Уелър.
В същност, ако разгледаме станалото като отделно явление, без никакви допълнителни обстоятелства, то съвсем не представляваше нещо необикновено; та къде ли не по света не се открехват зелени градински порти, за да излезе някой отвътре, да ги затвори след себе си и дори да тръгне бързо нанякъде, без да привлече ни най-малко нечие внимание. Ясно е следователно, че трябва да е имало нещо в човека или в неговото държане, или пък и в двете, що бе привлякло по-специално любопитството на мистър Уелър. Дали заслужаваше, или не — това оставяме на читателя да реши, когато най-добросъвестно опишем държането на въпросната личност.
Когато човекът затвори зелената порта след себе си, той тръгна, както два пъти вече казахме, с бърза стъпка по двора; ала щом съзря мистър Уелър, се стъписа и спря, сякаш се колебаеше какво трябва да направи. Но тъй като зелената порта зад него беше вече затворена, той веднага схвана, че няма как да не мине покрай мистър Самюъл Уелър, за да излезе. Следователно той отново прибягна към бързата си стъпка и напредваше, впил поглед право пред себе си. Най-странното у този човек беше обстоятелството, че кривеше лицето си в най-страшните и поразителни гримаси, виждани някога. Ни едно творение на природата не бе дотогава тъй изкусно променяло първообраза си, както лицето на този човек в този именно миг.
„Ей богу — рече си мистър Уелър, докато човекът се приближаваше. — Чудна работа. Главата си режех, че е той.“
Все повече се приближаваше човекът, а лицето му се кривеше все по-страшно и по-страшно.
„Мога да се закълна, че са същите черни коси и черничеви дрехи — рече си мистър Уелър. — Ама баш такова лице никога не съм виждал.“
Докато Сам си казваше това, чертите на човека се извъртяха тъй невероятно, че беше ужасно противен наглед. Той трябваше обаче да мине съвсем близо до мистър Уелър, а изпитателният поглед на този джентълмен биде в състояние да разпознае, въпреки тъй отвратително преобразеното лице, нещо тъй много напомнящо мъничките очи на мистър Джоб Тротър, че не бе възможно да греши.
— Хей вие, сър! — свирепо извика Сам.
Непознатият спря.
— Хей, вие! — повтори Сам още по-грубо.
Човекът с ужасното лице погледна много учудено напред по двора, назад по двора и към прозорците на съседните къщи — навсякъде другаде освен към Сам Уелър — и направи още една крачка, но биде пак спрян от нов вик.
— Хей вие, сър! — провикна се за трети път Сам.
Нямаше повече място за преструвки, че не може да разбере откъде идва гласът, затова и непознатият, ще не ще, погледна Сам Уелър право в лицето.
— Не мина тоз номер, Джоб Тротър — рече Сам. — Хайде! Стига глупости! Не си чак толкоз хубав, та да хвърляш на боклука нещичко от прекрасната си външност. Я стига си въртял очи, че да не ти извъртя аз един, та ще видиш дявол по пладне. Чуваш ли?
Тъй като мистър Уелър явно беше напълно разположен да действува в духа на своето обръщение, мистър Тротър остави лицето си да придобие постепенно естествения си израз; а след това потръпна от радост и възкликна:
— Кого виждам? Мистър Уокър!
— А! — отвърна Сам. — Много ти е драго да ме видиш, нали?
— Драго?! — извика мистър Тротър. — О, мистър Уокър, ако знаехте само с какво нетърпение очаквах тази среща! Препълни ми се душата, мистър Уокър, не мога да издържа, наистина не мога! — И при тези думи мистър Тротър се обля целият в сълзи, сграбчи мистър Уелър в обятията си и го притисна силно в порива си на възторг.
— Остави ме! — изкряска Сам, възмутен от тези излияния, като напразно се опитваше да се откъсне от прегръдката на своя възторжен познайник. — Остави ме, казвам ти! Защо си се разплакал върху ми, подвижен пожарен кран неден!
— Защото ми е драго да ви видя — отвърна Джоб Тротър, отпускайки постепенно мистър Уелър, след като първите признаци на войнственото му настроение започнаха да стихват. — О, мистър Уокър, това е вече прекалено…
— Да, прекалено! — откликна Сам. — И аз мисля, че е прекалено наистина! А сега какво има да ми кажеш, а?