Цялото кралско войнство

Ако сте били някога към Мексиканския залив, този вид къщи са ви познати. Бели стени, но вече излющени. Един етаж с голяма веранда по протежение на фасадата и вретенообразни подпори, които поддържат покрива над нея. Ламаринен покрив с ивица червеникава ръжда, стекла се по улейчетата там, където се съединяват листовете. Цялата къща стои върху високи тухлени подпори, а под нея, в прохладната сянка, оплетена в паяжини и оградена отпред с лехи от кана и птичи дрян, в горещите дни се събират и ровят в прахта кокошките и лежи с изплезен език старото овчарско куче. Къщата е доста далеч от пътя, на полянка, чиято трева изсъхва и оредява към края на лятото. От двете страни на циментовата пътека — истински анахронизъм, — която започва направо от канавката на шосето, се виждат две кръгли цветни лехи, направени от стари автомобилни гуми, запълнени в средата с горска пръст. В тях са засадени по няколко ярки, космати като животинки цинии. В двата края на къщата растат два дъба — доста шугави. Зад самата къща, образувайки с нея правоъгълник без една страна, са небоядисаните хамбари и курници. Тази почтена стара къща с проскубаната полянка отпред, с двете спретнати лехи, с тази достойна за гордост циментова пътека и с двата дъба поразително напомня в тоя следобед към края на лятото почтена възрастна жена с чиста сива карирана рокля и бели чорапи и черни пантофи, с прошарена, прибрана на кок коса, жена, седнала със скръстени ръце в люлеещия се стол, за да си отдъхне малко, защото е свършила катадневната си работа, мъжете са още на полето, а да мисли за вечерята и доенето, е още рано.

Запристъпях предпазливо по циментовата пътека, сякаш трябваше да мина по десетки и десетки яйца, снесени от тези бели легхорни зад къщата.

Луси ме въведе в гостната, точно такава, каквато си я представям: резбована мебел от черен орех, тапицирана с червен плюш със запазили се още тук-там пискюлчета; на резбованата орехова маса Библията, стереоскопът и купчинка картички за него; килим на цветя с кръпки на най-протритите места, на стената в големи орехови рамки с позлата — строги, маларични, калвинистки лица, които се взираха във всеки гост без особена симпатия. Прозорците на стаята бяха затворени и завесите спуснати и ние седяхме мълчаливи като на погребение във воднистия полумрак. Плюшът, върху който бях сложил ръката си, ме боцкаше по дланта.

Луси седеше така, като че беше сама, и не гледаше към мен, а беше устремила поглед към един от цветните мотиви на килима. Буйните й тъмнокафяви коси, които някога, когато се запознах с нея, бяха обезобразени във фризьорския салон на Мейсън, отдавна бяха достигнали нормалната си дължина. Може би в тях все още преливаха медни оттенъци, но в сумрака на гостната не можех да ги видя. Ала когато ме посрещна на вратата, забелязах, че тук-таме са се прошарили. Тя седеше срещу мен на червената плюшена седалка на резбования стол, кръстосала все още стройните си крака, с изправен кръст, вече не толкова тънък, и понаедрели, но запазили формата си гърди. Мекият овал на лицето й вече не беше момичешки, какъвто го помнех от онази първа вечер в къщата на свекър й, лицето й бе понатежало, макар и едва забележимо, и в него вече се забелязваха наченки на посърналост — това ранно проклятие и неизбежен край на онези меки, благи лица, които, особено когато са млади, будят доброто в душите ни и ни карат да мислим за светостта на майчинството. С такова лице бихте изписали американската Мадона, ако сте художник. Но вие не сте, а между другото подобно лице се опитват да изобразяват по рекламите за полуготов кейк, първокачествени пелени и бял пшеничен хляб — добро, честно, здраво, доверчиво, непоколебимо и нежно, с младежка руменина. На лицето на Луси вече липсваше тази младежка руменина, но когато вдигна глава да заговори, видях, че големите й тъмнокафяви очи почти не са се изменили. Времето и тревогите бяха сложили лека сянка около тях и ги правеха по-дълбоки, но това бе всичко.