Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Човек, който не е на себе си, обикновено е сбъркал пътя — каза Карла, когато Риш
избяга. — Влизай, Шантарам. Денят се проточи.
Тя влезе в апартамента и се настани на канапето до прозореца.
— Моля те, приготви ми едно питие — каза, след като затворих и заключих вратата. —
Много обичам аз да не приготвям напитките.
— Какво да бъде?
— Ще пия „Щастлива Мери".
— Щастлива Мери?
— Същото като „Блъди Мери", но без червените кръвни телца. И с лед. Много лед.
Приготвих напитките, донесох ги и седнах при нея.
— Ще има ли тост? — попита ме.
— За сърдитото бягство? — предложих. Тя се засмя.
— А какво ще кажеш да пием за старите времена, Шантарам?
— За падналите приятели — контрирах.
— За падналите приятели — съгласи се тя и се чукнахме.
— Трябва да се отърсиш от това — каза, отпи продължително и остави чашата си.
— Добре съм.
— Глупости! Току-що ти подхвърлих четири намека — глупак, Щастие, кръв и лед — а
ти не захапа нито един. Това не си ти. Това не сме ние.
— Ние значи?
Тя забеляза, че умът ми е заработил и се усмихна.
— Защо си толкова решен да откриеш кой е дал опиата на Лиса?
— А ти не си ли?
Тя пак взе чашата си, заоглежда я, отпи голяма глътка и обърна всички царици към мен.
— Ако открия кой е или ако ти го откриеш, вероятно ще искам да го убия, без значение
кой е. Тази истина е от онези, които карат хората да убиват. Наистина ли искаш да се заловиш
с това?
— Искам само да разбера какво се е случило с Лиса, това е всичко. Дължа й го, Карла.
Тя постави длани на бедрата си, издиша рязко и рязко се изправи. Прекоси стаята до
малкото писалище, отвори ръчната си чанта и извади от нея пиринчена табакера досущ като
тази на Дидие.
— Не очаквах да имам нужда от това тази вечер — измърмори тя между дълбоките
вдишвания.
Очите ми се плъзнаха надолу по тялото й, покланяйки й се. Загърнатият й в чернота
силует: любовта направо крещеше в мен.
— Или това, или трябваше да строша бутилката в главата ти — каза, все още с гръб към
мен.
— А… и защо така?
Тя загаси джойнта, извади от табакерата още два, щракна я, пусна я в чантата си и се
върна на канапето.
— Вземи — каза и ми тикна двата джойнта. — Наваксвай.
— Вече съм доста хай.
— Майната ти, Шантарам. Изпуши ги тия шибани джойнтове.
— Да… да.
Запуших. Всеки път, щом понечех да кажа нещо, тя нежно бутваше джойнта към мен.
— Знаеш ли — казах, когато най-сетне ми позволи да заговоря, — вече два пъти за един
ден ми теглиш майната.
— Ако от това ще ти стане по-добре, тегли ми и ти една майна — отвърна провлечено.
— Не, аз…
— Хайде де, кажи го, да ти олекне. Кажи: „Майната ти, Карла". Кажи: „Стига си се
ебавала с мен, Карла". Давай де, пробвай се! „Майната… ти… Карла".
Погледнах я.
— Не мога.
— На бас, че можеш, ако опиташ.
— Мога ли да кажа „майната му" на залеза? Или „майната й" на Вселената?
Тя отново ми се усмихна, но очите й гледаха свирепо. Нямах представа за какво мисли.
— Виж, дай да го изясним — казах. — Искам само да узная какво се е случило с Лиса.
Искам да се стигне до някаква развръзка и за Лиса, и за нас. Разбираш ли?
— От развръзката до възмездието спускането е стръмно — отвърна. — И много хора се
засилват и падат от тази скала.
— Аз не съм от тия, дето ще паднат. Тя се разсмя.
— Всичко знам за теб, Лин.
— Всичко?
— Горе-долу.
— Значи така, а?
— Повярвай — измърка тя.
Засмях се, а после разбрах, че не беше шега.
— Сериозно?
— Изпуши шибания джойнт — отвърна тя. Запуших.
— Любим цвят… — подзе — син със зелено. Листа на фона на небето.
— По дяволите. Добре, любим сезон?
— Мусонът.
— Любим…
— Холивудски филм — „Казабланка", боливудски — Prem Qaidi, любима храна —
сладолед джелато, любима песен на хинди — Yeh Duniya Yeh Mehfil, любим мотор…
сегашният ти мотор, благословен да е, любимият ти парфюм…
— Твоят — вдигнах ръце, че се предавам. — Любимият ми парфюм е твоят. Бива те.
— Разбира се, че ме бива. Родена съм за теб, а ти си роден за мен. И двамата го знаем.
Морски бриз лъхна из стаята и полюля прозрачните завеси от фина коприна. Внезапно
си спомних, че преди години бях идвал в съседния апартамент при Лиса.
Луд ли бях? Или просто бе глупаво да не го изрека, да не кажа на Карла истината — че