Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Ами ако Олмер не тръгне веднага към Дол-Гулдур? – за кой ли вече път повдигна този въпрос Дребосъка. – Ако с цялата си мощ се стовари върху Гондор?

- Главният Пръстен рано или късно все едно ще го отведе до мястото, където той ще трябва да си го сложи – каза Форве. – Накъдето и да се насочи войната, тя няма да подмине Блатния замък. Да се надявахме, че злобната мъдрост на Олмер ще го измами този път и той ще поведе армиите, все още оставайки човек. Да му се противостои след като престане да бъде човек, ще е много по-трудно...

Отрядът в мълчание тръгна нататък. Не може да се каже, че на хобита му падна пелена от очите след срещата с Великия Орлангур. Той и така се досещаше за много и сега, след като всичко застана най-накрая на местата си и времето на съмненията и колебанията свърши, трябваше да се действа, Фолко внезапно усети странно, неестествено спокойствие – непознатото отстъпи, сега те бяха лице в лице с противника, който поне престана да бъде загадка. Те можеха да предвидят постъпките му, те почти със сигурност знаеха, какво ще предприеме в следващите няколко месеца. Оставаше само да действат. И макар че задачата им стана много по-сложна (опитай се да намериш Господаря в Средната земя!), но в същото време стана и по-разбираема. Сега можеше просто да вземат меч в ръце и да се сражават. Гондор? Много добре, нека да е Гондор. Ще се постараем да вдигнем там тревога, а ако не успеем – какво пък, явно съдбата ни очаква до стените на Дол-Гулдур...

След силното напрежение настъпваше реакция. Загадките бяха разрешени, за пръв път за много месеци пътят изглеждаше ясен и прав и хобитът дори затвори очи от удоволствие, сякаш огрян от ласкаво слънце. Мъчителната неопределеност завърши, те точно знаеха какво да правят. Оставаше само едно неясно въпросче, леко безпокоящо Фолко – какво става с Дребосъка?

През целия ден отрядът си проправяше път на югоизток. Зад тях останаха черните разливи на блатата, малко по малко те излязоха на открито. Чувстваше се, че земята тук от много време не е била под елфически грижи – на много левги се простираха редки иглолистни гори, борове и ели жадно протягаха нагоре полуголи стволове, почти лишена от клони. Равнините свършиха, издигнаха се стръмни хълмове, оплетени от мрежата сини жили на безчислените ручеи. Не се виждаха никакви пътеки, но Форве яздеше уверено, по единствено на него известни признаци намирайки пътя.