Драконите на сломеното слънце [bg]

— Аз съм неин стар приятел — отвърна той и протегна ръка. — Името ми е… — Замълча. Вече направо му беше омръзнало хората да го гледат странно, когато се представя. Оттегли ръката си. — Не е важно. Ако просто ми кажете къде да я открия…

Никоя от жените не му отговори. Кендерът ги наблюдаваше внимателно и от погледа му не убягна как в същия момент жената-рицар неволно се обърна към един от кристалните куполи. Незабавно му хрумна, че Златна Луна трябваше да е именно там.

— Ммм… Дами, изглеждате ми страшно заети — рече и започна да отстъпва. — Съжалявам за притеснението. Бихте ли ме извинили? — След което си плю на петите.

— Да го догоня ли, сър? — попита стражникът зад него.

— Не, остави го — отговори лейди Камила. — Първата учителка винаги е била мекушава с кендерите.

— Но той може да наруши усамотението й — възрази първата жена.

— Ако успее, съм готова лично да му наброя трийсет стоманени монети — каза соламнийският рицар.

Лейди Камила беше на около петдесет години, красива жена в цветущо здраве, макар по черните й коси вече да започваха да се появяват първите посребрени нишки. На вид изглеждаше сурова и непреклонна, като човек, който рядко дава израз на чувствата си, но Тас можеше да се закълне, че е произнесла последните си думи с въздишка.

Кендерът достигна вратите на кристалния купол и спря в очакване някой да се появи и да му заяви, че не трябва да бъде тук. Наистина излязоха двама облечени в бели роби мъже, които обаче само му се усмихнаха и му пожелаха добър ден.

— Добър и на вас, уважаеми господа — отвърна той и се поклони. — Впрочем, изгубих се. Коя е тази сграда?

— Големият лицей — каза единият.

— О — рече Тас, като се стараеше да изглежда възможно най-умен, макар да си нямаше и най-малка представа какво означава лицей. — Толкова се радвам, че го намерих. Благодаря.

Кендерът се сбогува с тях и влезе вътре. След цялостно изследване на района — изследване, което включваше в себе си отваряне на врати, прекъсване на учебни занимания, задаване на неизброими въпроси и подслушване на лични разговори, Тас откри, че се намира в Голямата зала, популярно място за срещи на работещите, живеещите и учещите в Цитаделата на светлината.

Беше едва ранен следобед и залата бе потънала в мълчание, като само няколко души четяха или разговаряха на малки групи. Когато настъпеше вечерта, Голямата зала щеше да се препълни с народ, понеже я използваха и като трапезария, където всички — и учители, и ученици — се събираха, за да вечерят.

Стаите във вътрешността на кристалния купол искряха, потънали в слънчеви лъчи. Човек се натъкваше навсякъде на кресла, които на всичко отгоре бяха и изключително удобни. В огромната зала имаше дълги дървени маси. Във въздуха, откъм кухненските помещения долу, се носеше аромат на прясно изпечен хляб. Приемните бяха в противоположния край на залата, някои от тях заети от ученици и техните преподаватели.