Драконите на сломеното слънце [bg]

Тасълхоф не срещна никакви трудности в търсенето си на сведения за Златна Луна. Всеки разговор, който подслушваше и половината от онези, които прекъсна, се въртяха около Първата учителка. Явно всички бяха разтревожени за нея.

— Не мога да повярвам, че Учителите позволяват цялата тази работа да се проточи толкова дълго — говореше една жена на някакъв посетител. — Да разрешават Първата учителка да остане заключена в стаята си! Нищо чудно да е в опасност. Може да се е разболяла.

— Не опита ли поне някой да разговаря с нея?

— Разбира се, че опитахме! — Жената поклати глава. — Направо се поболяхме от тревога. Но още от Нощта на бурята тя отказва да се вижда или говори с когото и да е от нас, дори и с най-приближените си. Нощем й оставят храна и вода на един поднос. На сутринта винаги го намират празен, заедно с бележки, в които ни уверява, че е добре, но умолява да не я безпокоим.

„Няма да я безпокоя — каза си Тасълхоф. — Просто съвсем бързичко ще й кажа какво се случи и ще си тръгна.“

— Какво можем да сторим? — продължаваше жената. — Почеркът на бележките е неин. Всички сме съгласни поне с това.

— Което не доказва нищо. Възможно е да я държат в плен. Може би е принудена да пише тези бележки, особено ако се бои да не навреди на останалите в Цитаделата.

— Но какъв е смисълът? Ако беше взета за заложница, трябваше вече да сме получили искане за откуп или каквото и да е друго, за да си я върнем отново здрава и читава. Все още не са ни отправени никакви искания. Никой не ни е нападал. В тези размирни времена островът е по-спокоен отвсякога. Корабите идват и си отиват. Всекидневно пристигат нови бежанци. Животът си е все така напрегнат.