Зовът на барабана [bg]

— Добре ли си? За бога, сасенак, добре ли си?

— Не. Да — казах аз и се разплаках.

Не продължи дълго; беше по-скоро от шока от облекчението. Опитах се да го кажа, но Джейми не ме слушаше. Вдигна ме на ръце, каквато си бях мръсна, и ме понесе към малкия поток.

— Тихо — каза той, притискаше се към себе си. — Тихо, mo chridhe. Вече всичко е наред, в безопасност си.

Още бях замаяна от студа и от сънищата. След като толкова дълго бях сама, без човешки глас, неговият ми се струваше странен, нереален и труден за разбиране. Но прегръдката му беше топла и реална.

— Почакай — казах и дръпнах леко ризата му. — Почакай, забравих. Трябва да…

— Господи, чичо Джейми, погледни това!

Джейми се обърна. Младия Иън стоеше пред моето убежище, обрамчено от провиснали корени, и държеше черепа.

Усетих как мускулите на Джейми се стягат.

— Господи, сасенак, какво е това?

— Искаш да кажеш кой — отвърнах аз. — Не зная. Но е добър човек, струва ми се. Не давай на Роло да припарва до него; няма да му хареса. — Роло душеше черепа в дълбока концентрация, влажните черни ноздри потрепваха от интерес.

Джейми ме погледна в лицето и се смръщи леко.

— Сигурна ли си, че си добре, сасенак?

— Не — отвърнах, вече се съвземах, защото се разбудих напълно. — Студено ми е и умирам от глад. Случайно да си донесъл закуска? — попитах с копнеж. — Мога да убия за чиния с яйца.

— Не — каза той и ме остави, докато ровеше в спорана си. — Нямах време да се занимавам с храна, но нося малко бренди. Ето, сасенак, ще ти се отрази добре. А после — изви вежда — ще ми кажеш как, по дяволите, се озова насред нищото, нали?

Смъкнах се на един камък и отпих с благодарност от брендито. Манерката се тресеше в ръцете ми, но постепенно започнах да се успокоявам, когато тъмнокехлибарената течност си проправи път през стените на празния ми стомах и навлезе в кръвообращението.

Джейми стоеше до мен, с ръка на рамото ми.

— Откога си тук, сасенак? — попита той тихо.

— Цяла нощ — отвърнах и се разтреперих отново. — От обед вчера, когато проклетият кон — мисля, че се казва Юда — ме хвърли от ръба ей там.

Кимнах към скалния ръб. Насред нищото беше добро описание на мястото. Това можеше да е всяка от хилядите безименни падинки по тези хълмове. Хрумна ми нещо — мисъл, която трябваше да ми хрумне преди доста време, ако не бях така измръзнала и замаяна.

— А ти как ме откри, по дяволите? — попитах. — Да не би някой от Мюлерови да ме е последвал или… не ми казвай, че проклетият кон те е довел при мен, като Ласи?

— Той е скопец, лельо — каза укорително Иън. — Не е момиче. Но ние изобщо не сме го виждали. Не, Роло ни доведе при теб. — Той се ухили гордо на кучето, което изглеждаше невъзмутимо, сякаш постоянно извършваше такива геройства.