Зовът на барабана [bg]

Не знам колко дълго съм стояла така, преди да ми хрумне, че вече не ме е страх. Още беше студено, но сърцето ми забави ритъма си, а пръстите на краката ми се отпуснаха.

— Какво искаш? — попитах аз и едва тогава осъзнах, че всъщност от известно време разговаряме безмълвно. Разговор без думи. Не продумвахме, но все пак някак разговаряхме.

Облаците се бяха вдигнали и се разкъсваха пред лекия вятър и между тях вече се виждаха черни, озарени от звездите парчета. Гората бе притихнала, но по обичайния начин за наквасена от дъжда нощна гора; високите дървета въздишаха и проскърцваха, храстите шумяха от вятъра, а на фона на всичко това бе постоянното шуртене на невидимата вода, като екот на завихрения въздух.

Поех дълбоко дъх, внезапно се почувствах много жива. Въздухът беше плътен и сладък, с дъх на зеленина, на билки и на мъртви листа, но примесен с миризмите на бурята — влажен камък, влажна земя, издигаща се мъгла и остра нотка на озон, внезапна като гръмотевицата, която бе ударила дървото.

Земя и въздух, помислих си внезапно, и огън и вода. Ето ме сред всички стихии; насред тях и оставена на милостта им.

— Какво искаш? — попитах отново, чувствах се безпомощна. — Нищо не мога да направя за теб. Знам, че си там; мога да те видя. Но това е всичко.

Нищо не помръдна, не бяха изречени думи, но в ума ми се оформи съвсем ясна мисъл, с глас, който не беше моят.

Това е достатъчно.

Без да бърза, той се обърна и си тръгна. Когато измина двайсетина крачки, светлината на факлата му изчезна, както се стапя последната светлина на деня в нощта.

— О — казах смаяно. — Господи! — Краката ми трепереха и седнах. Черепът — за който почти бях забравила — още бе в скута ми.

Седях така дълго, гледах и се ослушвах, но не се случи нищо повече. Планината около мен беше тъмна и непрогледна. Вероятно на сутринта щях да открия пътеката, но ако тръгнех да бродя в мрака, щях само да пострадам.

Вече не се страхувах; страхът ме бе напуснал по време на срещата с… каквото и да беше. Още ми беше студено обаче и бях много, много гладна. Оставих черепа, свих се до него и се покрих с влажното наметало. Заспах след доста време, лежах в мразовитата си дупка и се взирах в звездите в пролуките между облаците.

Опитах се да осмисля последния половин час, но нямаше нищо за осмисляне; нищо не се беше случило. И все пак се беше случило; той беше тук. Усещането за него остана у мен, някак смътно успокояващо, и накрая заспах, положила буза на купчина сухи листа.

Сънувах неспокойно, заради студа и глада; процесия от откъслечни образи. Ударени от мълния дървета, които сияеха като факли. Изкоренени от земята дървета, които ходеха с корените си с ужасяваща подскачаща походка.

Лежа в дъжда с прерязано гърло, топла кръв тече по гърдите ми, в изстиващата ми плът се разлива странен покой. Пръстите ми са сковани, не могат да помръднат. Дъждът жили кожата ми като градушка, всяка студена капка е като чук, а после дъждът се стопли и започна да пада меко по лицето ми. Погребана съм жива, черна пръст се сипе в отворените ми очи.