Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Чероки или тускарора погребваха мъртвите си, но не така, сами, в падина. И не на части. Именно счупеният шиен прешлен ми разкри истината; ръбовете бяха сплескани, а счупването беше чисто.
— Някой много те е мразил, нали? — казах аз. — Не са се задоволили със скалпиране; отнесли са цялата ти глава.
Което ме накара да се зачудя — дали и остатъкът от него е тук? Прекарах ръка по лицето си, мислех, но все пак и без това нямах какво друго да правя; нямаше да ида никъде преди изгрев, а вероятността да заспя бе станала все по-малка след откриването на съквартиранта ми. Оставих внимателно черепа настрани и започнах да копая.
Вече беше съвсем тъмно, но дори най-тъмната нощ рядко е непрогледна. Небето беше покрито с облаци, които отразяваха доста светлина дори в плитката ми дупка.
Песъчливата земя беше мека и лесно се копаеше, но след няколко минути пръстите ми започнаха да се разраняват и аз изпълзях навън, колкото да намеря някаква пръчка. След още малко ровене стигнах до нещо твърдо; не беше кост обаче, не беше и метал. Камък, помислих си, като опипвах тъмния овал. Просто речен камък? Едва ли; беше твърде гладък, но с нещо по него; някакъв издълбан знак, макар че пръстите ми не бяха толкова чувствителни, че да разбера какво е.
Още копаене не извади нищо. Или останалото от Йорик не беше тук, или беше закопан много дълбоко и нямах шанс да го открия. Прибрах камъка в джоба си, седнах на пети и започнах да търкам ръце в полата си. Поне се бях сгряла от усилието.
Седнах отново и взех черепа в скута си. Колкото и да беше зловещо, все пак ми беше някаква компания, някакво разсейване от собствената ми участ. Напълно осъзнавах, че всичките ми действия от около час насам са единствено разсейване; за да се преборя с паниката, която усещах някъде под повърхността на съзнанието си и която всеки миг можеше да се появи като остър край на потънал клон. Това щеше да е дълга нощ.
— Добре — казах на черепа. — Да си чел нещо интересно напоследък? Не, сигурно нямаш много книги. Може би малко поезия? — Прокашлях се и започнах с Кийтс, загрях с „Написано с отвращение към вулгарното суеверие“ и продължих с „Ода за гръцката урна“.
— … ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде! — изрецитирах аз. — Имаше и още, но го забравих. Не е зле, нали? Искаш ли да опитам нещо от Шели? „Ода на западния вятър“ е хубаво — мисля, че ще ти хареса.
Зачудих се защо реших така; нямах конкретна причина да смятам, че Йорик е индианец, а не европеец, но осъзнах, че наистина мисля така — вероятно заради камъка, който намерих с него. Свих рамене с надеждата, че великата английска поезия ще има същия защитен ефект като лагерен огън, поне що се отнася до мечките и пумите.
Последният куплет изтля на устните ми. На хребета видях светлина. Малка искра, която се разрасна в пламък. Отначало си помислих, че някой въглен от удареното от мълния дърво се е разпалил, но после тя помръдна. Плъзна се бавно по хълма към мен, като се носеше точно над храстите.
Скочих на крака и едва тогава осъзнах, че нямам обувки. Трескаво заопипвах земята, обикалях отново и отново тясното пространство. Но нямаше смисъл. Обувките ми бяха изчезнали.
Грабнах черепа и застанах боса, обърната към светлината.
Гледах как се приближава, носи се по хълма като пухче от асклепия. Една мисъл се носеше из парализирания ми ум — стих от Шели: „Див дух на ярост и на надпревара“. Някъде в дълбоките ъгълчета на съзнанието ми нещо отбеляза, че Шели е имал по-здрави нерви от мен. Стиснах по-силно черепа. Не беше кой знае какво оръжие, но някак си не мислех, че онова, което се спуска, може да бъде прогонено с ножове или пищови.
Не беше само защото заради мокрите растения бе малко вероятно някой да се спуска през гората с пламтяща факла. Светлината не приличаше на факла или фенер. Не потрепваше, а гореше с меко, стабилно сияние.