Зовът на барабана [bg]

Чероки или тускарора погребваха мъртвите си, но не така, сами, в падина. И не на части. Именно счупеният шиен прешлен ми разкри истината; ръбовете бяха сплескани, а счупването беше чисто.

— Някой много те е мразил, нали? — казах аз. — Не са се задоволили със скалпиране; отнесли са цялата ти глава.

Което ме накара да се зачудя — дали и остатъкът от него е тук? Прекарах ръка по лицето си, мислех, но все пак и без това нямах какво друго да правя; нямаше да ида никъде преди изгрев, а вероятността да заспя бе станала все по-малка след откриването на съквартиранта ми. Оставих внимателно черепа настрани и започнах да копая.

Вече беше съвсем тъмно, но дори най-тъмната нощ рядко е непрогледна. Небето беше покрито с облаци, които отразяваха доста светлина дори в плитката ми дупка.

Песъчливата земя беше мека и лесно се копаеше, но след няколко минути пръстите ми започнаха да се разраняват и аз изпълзях навън, колкото да намеря някаква пръчка. След още малко ровене стигнах до нещо твърдо; не беше кост обаче, не беше и метал. Камък, помислих си, като опипвах тъмния овал. Просто речен камък? Едва ли; беше твърде гладък, но с нещо по него; някакъв издълбан знак, макар че пръстите ми не бяха толкова чувствителни, че да разбера какво е.

Още копаене не извади нищо. Или останалото от Йорик не беше тук, или беше закопан много дълбоко и нямах шанс да го открия. Прибрах камъка в джоба си, седнах на пети и започнах да търкам ръце в полата си. Поне се бях сгряла от усилието.

Седнах отново и взех черепа в скута си. Колкото и да беше зловещо, все пак ми беше някаква компания, някакво разсейване от собствената ми участ. Напълно осъзнавах, че всичките ми действия от около час насам са единствено разсейване; за да се преборя с паниката, която усещах някъде под повърхността на съзнанието си и която всеки миг можеше да се появи като остър край на потънал клон. Това щеше да е дълга нощ.