Падането на Хиперион

— През всичките тези години на консулство…

— Чаках известие от прокудените — безизразно продължи консулът. — Разбирате ли, те разполагаха с устройство, което щеше да унищожи антиентропните полета около Гробниците на времето. Да ги отвори, когато бъдеха готови. Да позволи на Шрайка да свали оковите си.

— Значи прокудените са направили това — каза Тео.

— Не — отвърна консулът. — Аз го направих. Предадох прокудените, точно както предадох Гладстоун и Хегемонията. Застрелях жената от прокудените, която нагласяше устройството… нея и техниците с нея… и го включих. Антиентропните полета бяха унищожени. Беше подготвено последното поклонничество. Шрайка е свободен.

Тео се втренчи в бившия си наставник. В зелените очи на по-младия мъж имаше повече удивление, отколкото гняв.

— Защо? Защо направи всичко това?

Консулът му разказа, накратко и безстрастно, за баба си Сайри от Мауи-Обетована и за бунта й срещу Хегемонията — бунт, който не загинал заедно с нея и любимия й, дядото на консула.

Арундес се изправи от ямката и се приближи до прозореца срещу балкона. Слънчевата светлина струеше върху краката му и тъмносиния килим.

— Знаят ли прокудените какво сте извършил?

— Вече знаят — отвърна консулът. — Казах на Фрийман Ванц и другите, когато пристигнахме.

Тео започна да се разхожда из ямката.

— Значи тази среща, на която отиваме, може да се превърне в процес? Консулът се усмихна.

— Или в екзекуция.

Тео спря, свил и двете си ръце в юмруци.

— И Гладстоун е знаела това, когато ви помоли отново да дойдете тук?

— Да.

Тео се извърна настрани.

— Не знам дали искам да ви екзекутират или не. Мелио Арундес се извърна от прозореца.

— Не каза ли Ванц, че ще пратят лодка да ни вземе? Нещо в гласа му накара другите двама мъже да се приближат до прозореца. Светът, на който се бяха приземили, беше средно голям астероид, обкръжен от задържащо поле клас десет и бе тераформиран в сфера от поколения вятър, вода и грижливо преустройство. Слънцето на Хиперион залязваше зад прекалено близкия хоризонт и няколкото километра безлична трева се люлееше на бродещия вятър. Под кораба през ливадата бавно течеше широк поток или тясна река, приближаваше хоризонта, а после като че ли политаше нагоре в обърнат с главата надолу водопад, извиваше се през далечното задържащо поле в мрака на космоса и изчезваше в лентичка, прекалено тясна, за да се вижда.

По този безкрайно висок водопад се спускаше някаква лодка и приближаваше повърхността на малкия им свят. До носа и кърмата й се виждаха хуманоидни фигури.

— Боже мой — прошепна Тео.

— Най-добре да се приготвяме — каза консулът. — Това е ескортът ни.

Навън слънцето залязваше с изумителна скорост, пращаше последните си лъчи през завесата от вода на половин километър над покрилата се със сенки земя и ошарваше ултрамариненото небе с дъги с почти плашещ цвят и твърдост.