Падането на Хиперион

— Знам как изглежда, Хънт. Не се тревожи, той не е тук за теб. — Гласът ми звучи по-уверено, отколкото се чувствам.

— А за теб ли?

— Не мисля така — произнасям в промеждутъците на опитите да си поема въздух. — Струва ми се, той е тук, просто за да е сигурно, че няма да се опитам да си тръгна… да намеря друго място, където да умра.

Хънт се връща при леглото.

— Ти няма да умреш, Севърн. Не отвръщам нищо.

Той сяда в стола с изправена облегалка до леглото и взима изстиващата чаша чай.

— Ако умреш, какво ще стане с мен?

— Не зная — честно казвам аз. — Ако умра, не зная дори какво ще стане с мен.

Сериозните болести притежават някакъв солипсизъм32, който привлича вниманието на човек така сигурно, както астрономическата черна дупка хваща всичко, което е имало лошия късмет да попадне в критичния й радиус. Дните бавно изтичат и аз болезнено осъзнавам движението на слънчевата светлина по грубата стена, усещам пижамата под дланта си, чувствам треската, която се надига в мен като гадене и изгаря сама в пещта на ума ми, но най-силно усещам болката. Вече не моята болка, защото малкото часове или дни от стягането в гърлото ми и изгарянето в гърдите ми са поносими, почти радостно приветствани като омразен стар приятел, срещнат в непознат град, а болката на другите… на всички други. Тя бие в мозъка ми като звук от разбита плоча, като железен чук, който удря без прекъсване по желязна наковалня и няма къде да избягам от нея.

Мозъкът ми приема това като екот и го превръща в поезия. По цял ден и по цяла нощ болката на вселената приижда и броди в трескавите коридори на ума ми като стих, видение, стихотворни образи, като сложен, безкраен танц на езика, вече успокоителна като соло на флейта, вече толкова остра, пронизителна и объркваща, колкото десетина едновременно настройващи инструментите си оркестри, но винаги стих, винаги поезия.

По някое време към залез слънце се събуждам от по лу дрямката, прекъсвам съня за полковник Касад, който се бие с Шрайка за живота на Сол и Брон Ламиа, и заварвам Хънт да седи до прозореца, а привечерната светлина придава на продълговатото му лице цвят на теракота.

— Още ли е там? — питам го аз с глас, стържещ като пила по камък.

Хънт скача, после се обръща към мен с извинителна усмивка и първото изчервяване, което някога съм виждал на тази строга физиономия.

— Шрайка ли? — пита той. — Не зная. Не съм го виждал от известно време. — Чувствам, че е там. Той ме гледа. — Ти как си?

— Умиращ. — Моментално съжалявам за егоизма на това лекомислие, колкото и вярно да е то, когато виждам болката, която причинява на Хънт. — Всичко е наред — почти весело казвам аз. — Правил съм го преди. Сякаш не умирам аз. Аз съществувам като личност дълбоко в Техноцентъра. Умира само това тяло. Този киборг на Джон Кийтс. Тази двайсет и седем годишна илюзия за плът и кръв, и чужди асоциации.

Хънт се приближава и сяда на ръба на леглото. С удивление разбирам, че през деня е сменил чаршафите, заменил е изцапания ми с кръв юрган със своя собствен.