Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
— Предполагам, че един последовател на Пазителя би бил готов на всичко, само и само да му се размине стореното и да ти се изплъзне. Разбирам защо не си била в настроение за прошка.
Вечните очи на Шота изведнъж угаснаха.
— Той забрави да постави думата „искрена“ пред „прошка“.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Калан проследи с поглед как вещицата се отдалечава в мрачната гора. Растения, увити около криви клони, се протягаха да докоснат господарката си, пипала и корени се вдигаха да погалят крака й. Тя потъна в пелената от мъгла. Невидими същества се провикваха, подсвиркваха и прощракваха в посоката, където изчезна тя.
Калан се извърна към покрития с мъх камък, който й бе показала Шота, и точно зад него видя кладенеца на Плъзгата. Изпод заоблената каменна стена се надигна сребърното лице, загледано в приближаването й. Калан почти си бе пожелала Плъзгата да не се върне, сякаш ако тя не я отведе обратно в Ейдиндрил, никое от нещата, които бе научила, нямаше да се сбъдне.
Как ще погледне Ричард в очите, без да крещи от болка? Как изобщо ще продължи да живее? Как ще намери сили?
— Искаш ли да пътуваме? — попита Плъзгата.
— Не, но се налага.
Плъзгата се намръщи, озадачена.
— Когато поискаш да пътуваме, ще съм готова.
Калан се отпусна на земята, облегна гръб на кладенеца на Плъзгата и подви крака под себе си. Нима ще се предаде толкова лесно? Нима ще се подчини безропотно на съдбата? Няма друг избор. Мисли за решението, не за проблема. Нещата някак си не изглеждаха толкова безнадеждни, колкото преди малко в дома на Шота. Не може да няма начин да се справи с това. Ричард не би се отказал толкова лесно. Не, тя ще се бори за него. Те се обичат, а това е по-важно от всичко останало.
Съзнанието й сякаш бе обвито от мъгла. Опита се да се съсредоточи с повече хъс. Не може да се предаде просто ей така. Трябва да помисли над проблема с предишната си решителност. Знаеше, че вещиците омагьосват хората. Не непременно от лоши чувства. Просто са си такива. Също както човек не може да промени факта, че е висок или нисък, или пък цвета на косата си. Вещиците омагьосват хората, защото така действа магията им.
В известна степен Шота бе омагьосала и Ричард. Първия път го бе спасила само магията на Меча на истината. Мечът на истината. Ричард е Търсачът. Така постъпва един Търсач — решава проблеми. Тя обича Търсач. Той не би се отказал толкова лесно.
Калан откъсна едно листо и започна да го дроби на малки парченца, опитвайки се да преосмисли всичко, казано й от Шота. Каква част от думите и ще се осмели да приеме за чиста монета. Всичко й приличаше на сън, от който започва да се събужда постепенно. Нещата едва ли са чак толкова отчайващи, колкото й се бе сторило. Баща й я бе учил никога да не се отказва, да се бори до край, с последния си дъх, ако е нужно. Ричард също не би се отказал толкова лесно. Не всичко е загубено. Бъдещето все още е само бъдеще и независимо какво й каза Шота, не всичко е решено.
Нещо горе на ръката я убиваше. Замислена, се опита да го намести, после продължи да дроби парченцата от листото. Сигурно има начин да се намери решение.
Когато за втори път посегна към ръката си, пръстите й напипаха костения нож. Беше топъл.
Калан го извади и го задържа в скута си. Наистина беше топъл. Стори й се, че пулсира, усети вибрациите му. Нагря се толкова, че едва издържаше да го пипа.
С широко отворени очи забеляза как черните пера започват да се изправят. Танцуваха и се полюшваха, и се извиваха на вятъра. Но косата й беше в абсолютен покой. Въздухът бе напълно неподвижен. Вятър нямаше.
Калан изведнъж скочи на крака.
— Плъзга!
Сребърното лице на съществото беше точно до нея. Калан отстъпи крачка назад.
— Плъзга, трябва да пътувам.
— Ела, ще пътуваме. Къде искаш да отидеш?
— При Калните. Трябва да отида при Калните.
Течното лице се изкриви в размисъл.
— Не знам къде се намира това място.
— Не е място. Калните са народ. Хора — Калан се удари в гърдите, — хора са, като мен.
— Познавам различни народи. Но не и тези Кални.
Калан отметна коса назад, опитвайки се да мисли.
— Живеят в Дивото.
— Знам различни места в Дивото. Къде искаш да пътуваш? Кажи и ще пътуваме. Ще ти достави удоволствие.
— Ами мястото е равно. Тревисто. Равни, тревисти поля. Без планини като тук — Калан описа кръг с ръка, но осъзна, че Плъзгата вижда само дървета.
— Знам няколко такива места.
— Кои са те? Изброй ми ги, може да ги знам.
— Мога да пътувам до едно място, което гледа към река Калисидрин…