Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Слаба побеляла слугиня, понесла кош със сгънати кърпи, се сепна, после поклати глава и измърмори нещо, преди да го поздрави с лек реверанс и да продължи по пътя си. Стъпваше леко встрани, все едно че заобикаляше нещо. Или някого. Той се вторачи след нея и се почеса зад ухото. Сигурно щеше да може да види някой мъртъв огиер. Не че му се искаше всъщност. Достатъчно тъжно му беше да знае, че човешките мъртви не могат вече да почиват в мир. Ако това се потвърдеше и за огиерите, щеше да му разбие сърцето. Все едно, най-вероятно щяха да се появяват само в стеддинг. Обаче много му се искаше да види как изчезва градче. Не истинско градче, но градче, което отдавна е мъртво, и онези духове на човеци, за които човеците твърдяха че били виждали. Сигурно щеше да може да повърви по улиците му преди то да се стопи, и да види как са изглеждали хората преди Стогодишната война или даже преди Тролокските войни. Така твърдеше Верин, а тя май знаеше доста за тези неща. Виж, това определено си заслужаваше да се спомене в книгата му. Щеше да се получи чудесна книга. Почеса се с два пръста по брадата — сърбеше ужасно! — и въздъхна. Можеше да се получи чудесна книга.
Да стои така в коридора означаваше само да отлага неизбежното. „Не оплевиш ли храста навреме, поветът ще го задуши“, гласеше старата поговорка. Само дето чувстваше, че поветът се е увил около него като около дърво. Задъхан, тръгна след слугинята чак до широките стълби, водещи към огиерските стаи. Стълбището имаше груби перила отстрани, високи до раменете на жената и достатъчно здрави, за да се хване за тях. Често се боеше дори да забърше с длан стълбищни перила, правени от човеци, да не би да ги счупи. Едните стъпала, като за човешки ходила, минаваха покрай стената, а външните бяха като за огиери.
Жената беше стара според човешка мярка, но се изкачваше по-бързо от него и вече ситнеше по коридора, когато и той се качи. Несъмнено носеше кърпите на майка му, на старея Хаман и на Ерит — да се подсушат, преди да си поговорят. Готов беше да го допусне. Щеше да му спечели време да помисли. Мислите му май бяха станали мудни като краката, а краката — натежали като воденични камъни.
Покрай коридора имаше шест стаи, строени за огиери, а и самият коридор бе в мащаби като за тях — вдигнеше ли ръце, оставаше още един разтег, преди да пипне таванските греди — освен това имаше килер, баня с голямо медно корито и дневна. Това бе най-старата част на къщата, отпреди близо петстотин години. Един живот за много стар огиер, но много животи за човеци. Толкова кратко живееха, освен Айез Седай; заради това пърхаха така като птиченца. Но дори и Айез Седай можеха понякога да са припрени като останалите. Това го озадачаваше.
Вратата на дневната беше резбована с Велико дърво, не огиерска направа, но грижливо и в подробности, лесно се познаваше. Лоиал спря, придърпа палтото си да го пооправи, причеса косата си с пръсти и съжали, че нямаше време да си намаже ботушите с вакса. На маншета му имаше петно от мастило. Само че и за него нямаше време. Кацуан беше права. Майка му не беше жена, която ще търпи да чака. Странно, че Кацуан знаеше за нея. Навярно я познаваше лично, както говореше. Корвил, дъщеря на Елла, дъщеря на Соонг, беше прочута Говорителка, ала не беше чувал, че я знаят Отвън. Светлина, едва си поемаше дъх от притеснение.
Въздъхна и бавно отвори. Пантите изскърцаха. Слугите се бяха възмутили, когато ги помоли за малко масло, за да ги смаже — това било тяхна задача; той бил гост — но така и не бяха намерили време да ги смажат.
Стаята беше просторна, с тъмни лъскави тапети, столове, резбова-ни на лозници, резбовани пак на лозници масички, светилници на стойки от ковано желязо с подходяща големина — отразените от огледалата пламъчета танцуваха над главата му. Освен рафта за книги — всичките толкова стари, че кожената подвързия се лющеше, и всички вече четени от него — единствено чашката от изпято дърво беше огиер-ска направа. Хубаво изделие; жалко, че не знаеше кой Дървопев я беше изпял, но бе толкова стара, че пеенето в нея не вдигаше нещо повече от ехо. И все пак всичко тук бе направено от някой, който поне беше пребивавал в стеддинг. Вещите щяха да изглеждат на място във всякое жилище. Разбира се, стаята изобщо не приличаше на стая в стеддинг, но предците на лорд Алгарин се бяха постарали гостите им да се чувстват удобно.