Нож от блянове

Лоиал трепна стъписано.

— Това ли обсъжда Великият пън? Не може да правят това, не и сега!

— Рано или късно трябва да напуснем този свят, за да можем да се върнем на него, щом Колелото се завърти — каза майка му, отиде до камината и разпери полите си да ги досуши. — Така е написано. Сега е точно подходящият момент, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— И вие ли мислите така, старей Хаман? — попита с тревога Лоиал.

— Не, момчето ми, ни най-малко. Преди да тръгнем, изнесох тричасова реч, с която, струва ми се, склоних няколко ума във вярната посока. — Стареят Хаман вдигна високата жълта кана и си напълни синята чаша, но не отпи, а само се намръщи над чая. — Боя се, че майка ти склони повече. Може дори да се домогне до решението за няколко месеца, както казва.

Ерит напълни чаша за майка му и още две — и му донесе едната. Ушите на Лоиал отново замърдаха от смущение. Трябваше да го направи. Още много имаше да се учи за съпруг, но това поне го знаеше.

— Ще ми се аз да можех да се обърна към Пъна — отрони той с горчивина.

— Нетърпелив си, съпруже. — Съпруже. Означаваше, че Ерит е много сериозна. Беше почти толкова лошо, колкото да те нарекат „сине“. — Какво би казал пред Пъна?

— Няма да позволя да се смути, Ерит — заговори майка му, преди да си е отворил устата. — Лоиал пише хубаво и стареят Хаман твърди, че може би у него има заложби на учен, но му се връзва езикът пред по-малко и от сто души. А и си е още момче.

Стареят Хаман да е казал това? Лоиал се зачуди кога ли ушите му Ще престанат да мърдат.

— Всеки женен мъж може да се обърне към Пъна — заяви твърдо Ерит. Този път нямаше съмнение. Ушите й определено се опнаха назад. — Ще ми позволите ли да се грижа за съпруга си, майко Корвил? — Устата на майка му се отвори, но звук не излезе, а веждите й изпълзяха нагоре по челото. Не мислеше, че я е виждал толкова слисана, въпреки че трябваше да го очаква. Жената винаги имаше предимство пред съпруга си над майка му. — Е, съпруже, та какво би казал?

Не беше нетърпелив. Отчаян беше. Отпи от дъхавия чай, но устата му си остана пак толкова суха. Майка му беше права. Колкото повече хора го слушаха, толкова повече бе склонен да забравя какво иска да каже и да се отклонява. Всъщност трябваше да си признае, че понякога се запъваше малко дори пред няколко слушатели. Съвсем мъничко. От време на време. Формите ги знаеше — всяко петдесетго-дишно дете знаеше формите, — но някак си не можеше да накара думите да излязат. А тези, които го слушаха сега, не бяха кои да е. Майка му беше прочута Говорителка, стареят Хаман — изтъкнат учен, да не говорим, че беше и старей. А и Ерит. Всеки мъж иска да изглежда добре в очите на жена си все пак.

Обърна им гръб, отиде до най-близкия прозорец и повъртя чашата в ръцете си. Прозорецът бе с прилични размери, макар резбованата каса да не беше по-голяма от тези на долния кат. Дъждът бе намалял до леко ръмене от посивялото небе и въпреки шуплите в стъклото можеше да различи дърветата оттатък нивите — пиния, тупело и по някой дъб, всички щедро обрасли с нови клони и листи. Хората на Алгарин добре се грижеха за гората си, разчистваха сухия клонак и шумата, за да не оставят храна за пожарища. Огънят трябваше да се използва внимателно.