Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Сега, след като не виждаше как го гледат другите, думите му идеха по-лесно. Дали да не започнеше с Копнежа? Щяха ли да посмеят да напуснат този свят, след като щяха да започнат да умират след няколко години? Не, този въпрос щеше вече да е поставен и да са намерили подходящи отговори, иначе за една година Пънът щеше да е приключил. Светлина, ако наистина се обърнеше към Пъна… За миг си представи тълпите, стоящи около него, стотици и стотици мъже и жени, чакащи да чуят словата му, навярно дори няколко хиляди. Езикът му само дето не се залепи на небцето. Примига и видя отпред само мехурчета в стъклото, и дървета зад тях. Трябваше да го направи. Не беше особено храбър, каквото и да си мислеше Ерит, но бе научил много за храбростта, докато гледаше човеците, гледаше ги как се вкоп-чват в нещата, колкото и силно да духат ветровете, как се борят дори когато няма никаква надежда, борят се и печелят, защото се бореха с отчаян кураж. Изведнъж разбра какво трябва да каже.
— Във Войната на Сянката не се свихме в нашите стеддинг с надеждата, че нито един тролок или мърдраал не ще успее да проникне. Не отворихме Книгата на преображението и не побягнахме. Тръгнахме редом с човеците и воювахме със Сянката. В Тролокските войни нито се крихме в стеддинг, нито отворихме Книгата. Тръгнахме редом с човеците и воювахме със Сянката. В най-мрачните години, когато всяка надежда беше изтляла, воювахме със Сянката.
— А по време на Стогодишната война се бяхме научили да не се замесваме в човешките дела — вметна майка му. Това беше позволено. Говоренето можеше да се превърне в дебат, освен ако чистата красота на думите ти не заплени слушателите. Веднъж тя беше Говорила от изгрев до залез в полза на непопулярно решение без нито едно прекъсване, а на другия ден никой не беше станал да Говори срещу нея. Виж, той не можеше да оформя красиви изречения. Можеше само да каже това, в което вярва. Не се извърна от прозореца.
— Стогодишната война си беше човешка работа, не наша. Сянката е наша работа. Когато е ставало дума за воюване със Сянката, на брадвите ни винаги са им израствали дълги дръжки. Може би след година, след пет или след десет ще отворим Книгата на преображението, но ако го сторим сега, не можем да избягаме никъде и сериозно да се надяваме, че ще сме в безопасност. Тармон Гай-дон иде и на това виси съдбата не само на този свят, но и на всеки свят, в който бихме избягали. Щом пожарът обхване дърветата, ние не бягаме с надеждата, че няма да тръгне след нас. Борим се. Сега Сянката иде като горски пожар и не можем да побегнем от него. — Нещо между дърветата се движеше, по цялата линия, доколкото можеше да види. Стадо добитък? Доста голямо, ако беше стадо.
— Не е лошо — рече майка му. — Прекалено простовато, за да има тежест пред Пън на стеддинг, още по-малко пред Великия пън, разбира се, но не е зле. Продължавай.
— Тролоци — изпъшка той. Точно това беше. Хиляди черни троло-ци с увенчани с шипове брони се изсипваха от леса и тичаха насам, вдигнали извитите си като коси мечове. Размахваха остри копия и носеха горящи главни. Тролоци, доколкото можеше да види — отляво и отдясно. Не хиляди. Десетки хиляди.
Ерит притича при него до прозореца и ахна.
— Толкова много! Ще умрем ли, Лоиал? — Не прозвуча уплашено. Прозвуча… възбудено!
— Не, ако успея да предупредя Ранд и останалите. — Вече тръгваше към вратата. Вече само Айез Седай и Аша’ман можеха да ги спасят.
— Дръж, момче, мисля, че може да ни потрябват.
Обърна се тъкмо навреме и улови брадвата с дългата дъжка, която му хвърли стареят Хаман. Ушите му се бяха изпънали целите назад, дори бяха прилепнали към черепа. Лоиал се усети, че и с него е така.
— Дръж, Ерит — каза спокойно майка му и вдигна единия от ножовете за тесане. — Влязат ли, ще се опитаме да ги задържим на стълбището.
— Ти си моят герой, съпруже — промълви Ерит, докато хващаше дръжката на ножа. — Но ако се оставиш да те убият, много ще ти се ядосам. — Каза го все едно, че наистина го мислеше.
След миг двамата със старея Хаман вече тичаха по коридора, изто-пуркаха по стъпалата и зареваха с цяло гърло бойния вик, нечуван от две хиляди години:
— Тролоци! Грабвай брадвите и разчисти полето! Тролоци!
— … така че аз ще се погрижа за Тийр и за Логаин, докато ти… — Изведнъж Ранд сбръчка нос. Не че му замириса точно на гнило торище, но така му се стори. Миризмата се усилваше.