Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Майка му стоеше пред една от тухлените камини, жена с волево лице, разперила извезаните си на лозници поли, за да може огънят да ги изсуши. Лоиал въздъхна облекчено, като видя, че не е толкова мокра, колкото бе очаквал. Наметалата им против дъжд трябваше да са протекли. С времето протичаха, щом анасоновото масло се изхабеше. А и май не беше чак толкова ядосана, колкото се опасяваше. Белокосият старей Хаман, с тъмни мокри петна по бухналото палто, оглеждаше една от брадвите, окачени на стената, и поклащаше глава. Дръжката й беше дълга колкото ръста му. Правена бе по време на Тролокските войни, ако не и по-рано; в стаята имаше две такива, инкрустирани със злато и сребро, а до тях висяха и два дълги ножа за кастрене. Ножовете за кастрене, с наточени ръбове от едната страна и назъбени като трион от другата, винаги имаха дълги дръжки, разбира се, но жлебовете и тъмночервените ивици по тях подсказваха, че са били използвани и като оръжия. Едва ли най-подходящият избор за окачване на стената в стая, предназначена за четене, за кротка беседа или за тих вглъбен размисъл.
Но погледът на Лоиал се плъзна покрай майка му и старея Хаман към другата камина, пред която Ерит, мъничка и крехка, сушеше полите си. Устата й бе като права резка, носът — къс и добре окръглен очите — точно с цвета на разцъфнало сребрениче. С две думи, беше красива! А ушите й, щръкнали изпод лъскавата черна коса, спускаща се по гърба й… Извити и пълнички, с нежни туфи, меки и пухкави като власинки на глухарче — най-прелестните уши, които бе виждал. Не че щеше да е толкова груб да й го каже. Тя му се усмихна, с много загадъчна усмивка, и собствените му уши помръднаха смутено. Не можеше да е разбрала какво си е помислил. Нали? Ранд твърдеше, че жените понякога го можели, но то беше за човешките жени.
— А, ето те най-после — каза майка му и опря юмруци на кръста си. Никакви усмивки откъм нея. Беше свила вежди и стиснала челюсти. — В много весела гонитба ме вкара, трябва да кажа, но вече си ми в ръцете и не мисля да те оставям да ми избягаш… какво е това на устната ти? И по брадичката! Е, можеш да го обръснеш набързо. И не ми криви така лице, сине.
Той опипа притеснено наболото по горната си устна и се опита да не смръщи вежди — нарече ли те майка ти „сине“, значи работата е станала дебела — но се оказа трудно. Искаше си брада и мустаци. Някои можеха да сметнат, че е претенциозно заради младостта му, но все пак…
— Много весела гонитба, как не — каза сухо стареят Хаман, докато окачаше брадвата на куката. Той, виж, имаше дълги провиснали бели мустаци и дълга тясна брада, стигаща до гърдите му. Вярно, беше доста над триста години, но все пак беше нечестно. — Мноого весела. Първо отидохме в Кайриен, като чухме, че си там, само че те нямаше. Отбихме се в стеддинг Цофу и отидохме в Кемлин, а там младият ал-Тор ни уведоми, че си бил в Две реки, и ни пренесе там. Но тебе и там те нямаше. За Кемлин, явно. — Веждите му се вдигнаха чак до косата. — Взех да си мисля, че си играем на „гоненка в долчинката“.
— Хората в Емондово поле ни разказаха какъв герой си бил — рече Ерит с тънкото си като музика гласче. Ушите й затрепкаха и като че ли всеки миг щеше да заподскача от възбуда. — Разказаха ни как си се бил с тролоци и мърдраали и как сам си излязъл сред тях да запечаташ Портала на Манедерен, та да не могат да идват повече.
— Не бях сам — възрази Лоиал и размаха ръце. Ушите му все едно Щяха да отхвърчат от главата му, толкова силно мърдаха от притеснение. — Гаул беше с мен. Заедно го направихме. Не съм стигал до Портала без Гаул. — Тя му сбръчка нежното си носле — много важно, че и Гаул участвал в геройството.
Майка му изсумтя. Виж, нейните уши се бяха изопнали от неприязън.
— Глупост. Ще се бие той. В битки. Ще се излага на опасност. Комар ще ми играе. Това повече да го няма.
Стареят Хаман се окашля, помръдна раздразнено уши и стисна ръце зад гърба си. Не обичаше да го прекъсват.
— Тъй че се върнахме в Кемлин, разбрахме, че те няма, после — хайде пак до Кайриен, и се оказа, че пак си заминал нанякъде.
— А в Кемлин пак си се изложил на опасност — прекъсна го майка му и размаха пръст. — Капка ум ли нямаш в тая глава?