Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
След като се нахраниха, Брадуордън взе гайдата си и засвири тъжна мелодия, която извика в съзнанието на монаха образи на хълмисти земи и житни поля, на овощни градини и лозя, натежали от плод. Образа на родния му Йоманеф. Мислите му се насочиха към родителите му, към покойната Аналиса и към Джейсън Десбрис, за когото Авелин се молеше да е добре. Макар да не го знаеше, баща му можеше да е спокоен — най-младият му син най-сетне бе щастлив.
На един хълм недалеч оттам, Пони също чу нежните звуци на гайдата и се пренесе назад през годините, към безгрижните дни на своето детство, към времето, прекарано с Елбраян. Ужасните картини от деня, когато Дъндалис бе изгорен до основи си бяха там, ала сега й беше някак по-лесно да живее с тях. Сега вече бе в състояние да погледне на всичко случило се тогава рационално, а с Елбраян до себе си започваше да свиква с онова, което съдбата й беше отредила.
Защото сега Пони разбираше, че не само ужасът и болката я бяха принудили да заключи спомените си толкова надълбоко. Не, онова, което я бе подтикнало да избяга от миналото си, бе чувството за вина. Тя бе оцеляла, докато всички (или поне така вярваше тогава) бяха загинали. Защо точно тя бе пожалена?
Ала когато видя, че още някой — скъпият й Елбраян! — също се е спасил, младата жена усети как част от усещането за вина си отива. Вече знаеше цялата истина и бе достатъчно силна, за да я приеме. А ако някога се почувстваше слаба, Елбраян щеше да бъде до нея, така, както и тя щеше винаги да бъде до него. За първи път от толкова много години Пони не беше сама.
— Няма ли да ходиш в селото тази нощ? — учуди се Елбраян, виждайки, че Авелин не бърза да си тръгва.
— Джил… Пони отиде там — обясни монахът, — аз обаче смятам да прекарам нощта в гората.
— Мразовит вятър и твърда постеля — предупреди го Елбраян, все пак, зимата вече тропаше на вратата.
— Ам’че да! — разсмя се Авелин. — Дори не можеш да си представиш трудностите, които съм понесъл, приятелю. Това закръглено туловище доста заблуждава.
Елбраян се усмихна — отдавна бе разбрал, че под привидно отпуснатата фигура монахът е истински кален.
— Така че тази нощ оставам тук — продължи Авелин. — Време е да си платя поне част от дълга.
— Дълг? — недоумяващо повтори пазителят.
— И аз, и Пони ти дължим живота си.
— Просто направих единственото възможно в случая.
— За което съм повече от благодарен! — възкликна Авелин. — Ам’че да!
Елбраян отново се усмихна и развеселено поклати глава.
— Значи смяташ да ми се отблагодариш, като ми правиш компания? — предположи той.
— О, много повече от това — отвърна Авелин. — Пък и се боя, че ако ти предложа прекалено много от своята компания, накрая ще имам да изплащам още по-голям дълг!
И отново последва гръмогласен смях, който бързо затихна:
— Разкажи ми за онзи твой кон — вече сериозен рече Авелин.
— Аз нямам кон.
— Симфония.
— Той не е мой — обясни Елбраян. — Той е свободен и не принадлежи никому.
— Още по-добре! — заяви монахът и бръкна в кесията си.
Докато Авелин ровеше в нея, младият мъж успя да зърне част от съдържанието й и неволно ахна при вида на пъстроцветните отблясъци, които се гонеха в нея и струяха навън, ослепителни дори на слабия светлик, хвърлян от догарящия огън. Ето значи защо Абеликанският орден толкова държеше да се добере до брат Авелин!
Най-сетне монахът намери онова, което търсеше и го извади — тюркоаз.
— Дали Симфония е някъде наблизо? — поинтересува се той.
Елбраян кимна колебливо и подозрително попита:
— Каква магия мислиш да използваш върху него?
— Нищо, което той не би искал — уверено отвърна монахът.
Откриха Симфония да пасе недалеч оттам, облян от лунна светлина. Авелин помоли пазителя да го изчака в края на поляната и бавно тръгна към жребеца, протегнал камъка напред и с тих напев на уста.
Елбраян затаи дъх, питайки се как ли ще реагира животното. Наистина, него самия то бе приело, ала това не беше нещо обичайно за гордия жребец. Затова пазителят изобщо нямаше да се изненада, ако сега го видеше да се хвърля напред, премазвайки монаха под тежките си копита.