Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Не можеше да си поеме дъх, силите изведнъж го напуснаха, всичките му мисли, цялата му енергия бяха съсредоточени в една-единствена дума, едно име, което не бе изричал от толкова отдавна:
— Пони.
Глава 35
Бягство
Пони.
При звука на това име, произнесено с толкова познат глас, младата жена потръпна, като да бе поразена от гръм. Като хипнотизирана, тя гледаше как силният млад мъж се приближава към нея, с внезапно насълзени очи.
— Пони — повтори Елбраян, този път напълно сигурен. — Пони, аз мислех, че…
Не можа да каже нищо повече и като коленичи край нея, затвори очи и опита да се успокои. Когато най-сетне вдигна поглед и се взря в този образ от миналото, върху лицето й видя най-вече объркване.
— Не ме ли помниш? — попита той и дори този простичък въпрос, необходимостта изобщо да го задава, го жегна право в сърцето.
Джил не знаеше какво да отговори. Помнеше го, със сигурност го помнеше — той бе някъде там, в съзнанието й и отчаяно се мъчеше да излезе от забравата, в която тя го беше потопила. Начинът, по който бе изрекъл името й — умалителното й име, внезапно осъзна тя, спомнила си, че не се казва нито Пони, нито Джил, а Джилсепони! — й бе така познат, че несъмнено го бе чувала и преди.
— Дай й малко време, Елбраян — помоли го Авелин.
Точно така, Елбраян! Звукът на това име й подейства по-силно и от най-жестоките плесници на брат Правда, разтърси я, върна я назад във времето.
— Когато избяга от мен там, на хълма, когато се втурна в горящия Дъндалис, сметнах, че съм те изгубил завинаги — продължи Елбраян, подтикван от неочаквано припламналия в очите й спомен. — О, Пони! Как те търсих след това! Открих майка ти и баща ти, открих и моите родители, открих и приятелите ни. Карли дан Обри издъхна в ръцете ми. Аз също щях да умра, погубен от един фоморийски великан и група гоблини, ако…
Младият мъж внезапно млъкна — прекалено много бързаше, всичката тази информация още повече объркваше бездруго зашеметената Джил.
Ала това наистина беше тя, неговата Пони, сигурен беше Елбраян. Приближи се още малко и се наведе над нея, така че вече ги деляха само няколко сантиметра.
— Елбраян — меко прошепна тя и като повдигна с мъка ръка, докосна лицето му.
Всички спомени, които досега бе държала заключени, нахлуха наведнъж в съзнанието й, като огромна мозайка, чиито разбъркани парченца от само себе си се подредиха по своите места. Спомни си го така, сякаш никога не го бе забравяла, спомни си разговорите и разходките, приятелството им и онова, което бе започнало да се заражда между тях. После го видя как се приближава към нея и я целува.
Изведнъж образът му беше заменен от този на Конър, горкия Конър, а тя, борейки се да си поеме дъх, посягаше към горящото огнище.
Когато Джил най-сетне успя да пропъди тази картина, Елбраян се бе отдръпнал и гледаше към Авелин, търсейки отговор.
— Доста неща имаме да обсъдим — рече монахът.
Пазителят кимна и отново се обърна към Пони, все така красива… не, още по-красива, отколкото я помнеше.
— А Куинтал? — попита Авелин и когато видя недоумяващия поглед на Елбраян, поясни: — Брат Правда. Палачът, изпратен от моя Орден да ме открие и да унищожи мен и моите приятели.
— Мъртъв е — отвърна младият мъж.
— Заведи ме при него.
Елбраян кимна и зададе въпроса, който Авелин отдавна очакваше и на който щеше да му се наложи да отговори съвсем честно:
— Защо са го изпратили?
Монахът погледна първо него, после и Джил:
— Не всичко, което брат Правда каза, беше лъжа — призна той. — Когато се махнем оттук, ще ви обясня всичко и ще ви оставя сами да решите каква е вината ми. И двамата. Вие преценете дали мисията на брат Куинтал наистина заслужава новото име, което са му дали и дали брат Авелин, лудият монах, наистина е престъпник.
— Аз не съм съдия — заяви Елбраян.
— Значи съм обречен — отвърна Авелин. — Защото единствените, които се наемат да ме съдят, отдавна са взели решението си и то се основава на алчност и страх, а не на повелите на справедливостта.
Елбраян дълго се взира в лицето му, докато най-сетне кимна, после помогна на Джил и на Авелин да се изправят на крака и ги поведе към мястото, където беше паднал Куинтал.
Тялото на мъртвия монах беше почти неразпознаваемо — овъглена, все още тлееща купчинка.
— Какво е станало? — учуди се Елбраян и се наведе, за да потърси някакви следи, които да обяснят защо тялото на Куинтал бе изригнало в пламъци.