Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Все така зашеметен и вкопчен в Ястребокрилия, Куинтал почувства рязката промяна в ъгъла, под който пазителят държеше оръжието си, ала не можа да направи нищо и когато Елбраян се смъкна на земята, той се строполи отгоре му. Запирайки двата си крака в корема на противника си, младият мъж се напрегна и го запрати в каменната стена.
Единствено сляпата ярост помогна на Куинтал да преодолее болката и да се изправи. Ала не достатъчно бързо — още преди да се бе приготвил да го посрещне, Елбраян се озова до него и с все сила стовари оръжието си в лицето му. Монахът политна настрани, но вместо да се обърне и да се бие, изскочи от пещерата и побягна.
Елбраян го последва незабавно, ала докато излезе навън, Куинтал вече бе далеч оттам. Инстинктивно, мислейки единствено за това, че за нищо на света не бива да изпуска преимуществото, което бе успял да спечели над невъобразимо опасния си противник, пазителят постави тетивата на лъка си и направи още няколко крачки напред в търсене на място, откъдето най-добре да вижда възвишението, по което той се отдалечаваше.
Монахът се показа само за миг между две дървета, ала и това бе предостатъчно за опитния Елбраян — стрелата му се заби в крака на Куинтал, който не успя да запази равновесие и се затъркаля все по-бързо и по-бързо по стръмния склон.
Елбраян се хвърли натам, ала преди да се добере до него, видя го да се приземява върху една стърчаща скала, а след това да полита от нея, сгромолясвайки се след около петметрово падане върху купчина корави, остри камъни.
Младият мъж неволно простена и изтича, за да погледне монаха за последен път. Видя го да лежи там долу, с крак извит под причудлив ъгъл и ръка върху гърдите, докато другата бе протегната настрани, прегъната странно и очевидно счупена. Борейки се да си поеме дъх, Куинтал бръкна в гънките на кафявата си роба и извади нещо, което Елбраян не можа да различи.
Внезапно тялото на монаха засия, обрамчено от черни пламъци. Елбраян с ужас видя как чертите му се разкривяват и започват да се изличават, лицето стана двойно и това второ лице, гротескно разтеглено, се отдели от първото; станал изведнъж видим, духът на злия монах се отдели от оковите на окървавеното и прекършено тяло и издърпа от пръстите му извадения малко преди това предмет.
После изригна ярка светкавица и безжизненото тяло остана да лежи неподвижно, обгърнато от постепенно гаснещите черни пламъци.
— Нощна птицо! — долетя вик откъм пещерата и Елбраян, потресен до дъното на душата си, изтича да види какво става.
Носеше се с шеметна скорост, летеше над гори, езера и земи, вече затрупани от сняг, толкова бързо, че сетивата отказваха да му служат. Едно обаче усещаше — болката си беше отишла. Много скоро вече минаваше над планините, провираше се между тесни проходи и високи върхове, докато не достигна познатото плато и тълпящите се между черните ръкави войски. Отново се понесе из лъкатушещите тунели, все по-навътре и по-надълбоко в планинските недра, докато пред него се изправи дебела каменна стена, върху която зееше едва забележима пукнатина. Мина през нея (толкова стремително, че едва не закрещя от ужас) и се озова в просторната зала с колоните и обсидиановия трон.
И ето че Куинтал, полупрозрачен, уловен между света на смъртните и отвъдното, пак стоеше пред демона-дактил.
Това беше краят на надеждата, всичко бе свършено, маската на набожност бе смъкната и строшена на парчета. Повече не можеше да се крие от черната истина, от съзнанието за онова, в което се бе превърнал, единственият възможен завършек на пътя, по който духовните му наставници го бяха изпратили. Там го очакваше демонът-дактил, Бестесбулзибар (той знаеше дори името му!), в цялото си страховито величие и ужасяваща красота.
Куинтал, брат Правда, рухна на колене — коленете не на човек, а на призрак! — сведе глава и проговори:
— Господарю мой!
Елбраян свали фенера от стената, отмести пълзящите растения от входа и влезе във второто помещение. Завари Авелин коленичил на пода, стиснал младата жена в обятията си. Раната й се бе затворила, а тя самата бе изцелена, макар и все още крайно изтощена, също както и Авелин, който бе преодолял бариерата на слънчевия камък единствено благодарение на желязната си воля и огромната си любов към своята приятелка, и я бе измъкнал от лапите на смъртта.
Макар и останал без сили, той попита Елбраян какво е станало с Куинтал, пазителят обаче дори не го чу. Авелин се опита да стане, при което едва не падна, толкова смазан бе от нечовешкото усилие да се пребори с антимагическия щит и да спаси Джил, ала Елбраян не забеляза. Единственото, което виждаше в този миг, бе младата жена, единственото, което чуваше — нейното дишане. Очите му обходиха лицето й, гъстата, руса коса, ясносините очи, искрящи на слабия светлик, въпреки тежкото й състояние, пълните устни, така меки и подканящи…