Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Не откри нищо, докато Авелин не му посочи брошката, която лежеше недалеч от трупа. Стопеният хематит се бе разкривил, а повечето кристали, почернели от мощния взрив, бяха изпопадали от златната обковка и се бяха разпилели наоколо.
— Силата й си е отишла — заяви монахът, след като внимателно разгледа брошката. — Поради някаква причина при падането на Куинтал магията на хематита и кристалите е изригнала.
Дали пък, замисли се той, магическият предмет не беше надарен с някаква особена защита? Дали не бе предвиден да предупреди монасите от Сейнт Мер’Абел, в случай че Куинтал умре, или пък мисията му се провали? А дали магията на брошката не бе още по-силна? Възможно ли бе могъщият хематит да бе пренесъл някъде душата на Куинтал?
Авелин, чийто дух неведнъж се бе отделял от физическата си обвивка и дори веднъж бе покорил чуждо тяло, неволно потрепери, представяйки си какво би могло да означава това.
В това време Елбраян продължаваше да побутва трупа, търсейки някакви следи. Вместо това откри два непокътнати камъка — слънчев камък (както Авелин бе очаквал) и гранат.
— Ето как ме е проследил чак дотук — отбеляза монахът, докато разглеждаше находката. — Може да открие всяка магия.
— А ти имаш такава у себе си — досети се Елбраян.
— И то доста — призна Авелин. — Навярно най-големият запас, притежаван от един-единствен човек.
— И си я откраднал от манастира.
— Взех я от онези, които не я заслужаваха, онези, които я поругаваха и използваха Божия дар, за да носят нещастие на хората — твърдо заяви Авелин. — Намери ни място за лагеруване, приятелю, и ще ти разкажа историята си, без да скрия абсолютно нищо. И тогава реши кой от нас, аз или Куинтал, заслужава името, което той носеше.
Когато пристигнаха в лагера на Елбраян и се разположиха край топлия огън, Авелин удържа на обещанието си и им разказа всичко — за пътешествието до Пиманиникуит и злощастния му завършек, за потопяването на „Бягащия с вятъра“ и смъртта на Дансали, за бягството му от Сейнт Мер’Абел и за убийството на Сихертън. Въпреки че по време на странстванията им, монахът бе споменавал някои неща на Джил, никога досега не бе споделял цялата си история с когото и да било, никога досега не бе разголвал душата си пред някого, никога досега не бе признавал престъпленията си, ако те наистина можеха да се нарекат така. Когато най-сетне свърши, представляваше окаяна гледка — едрото му тяло сякаш се бе смалило, очите му бяха пълни със сълзи.
Пони скочи на крака и отиде при него — сега го усещаше хилядократно по-близък и го обичаше повече и отпреди. Освен това й беше жал, болеше я, че един толкова нежен мъж (защото, въпреки кръчмарските свади, в душата си Авелин беше нежен и любящ) е бил поставен пред подобен избор.
Когато вдигнаха поглед към Елбраян, боейки се от неговата присъда, двамата видяха единствено съчувствие и разбиране върху красивото му лице.
— Не ти завиждам за онова, което си бил принуден да сториш — решително заяви той. — Нито смятам, че си извършил престъпление. Действал си в самозащита, а това винаги е оправдано. Да откраднеш камъните също е било правилно — след като със собствените си очи си се убедил за какви долни цели ги използват в манастира.
Авелин кимна, искрено благодарен за тези думи.
— Ами да си тръгвам тогава — неочаквано рече той. — Сега, когато Джил — не!, Пони — най-сетне откри своя дом.
И като докосна лицето на младата жена, добави, сам той грейнал от щастие:
— Ам’че да! Тя вече няма нужда от мен.
— Но дали брат Авелин няма нужда от нея? — попита Елбраян.
Монахът сви рамене:
— Орденът няма да се откаже толкова лесно, значи трябва да продължа да бягам. Сега, когато знам каква опасност е надвиснала над главата ми, не искам да излагам и приятелите си на нея.
Елбраян се взря в очите на Пони, после и двамата избухнаха във весел смях, сякаш думите на Авелин бяха чисто и просто нелепи.
— Оставаш с нас — отсече младият мъж. — Това е домът на Пони, така е, но това е и домът на Авелин, освен ако не съм се излъгал.
— Нейният дом е и домът на Авелин — твърдо заяви Джил.
Лек снежец се сипеше над гората, ала сякаш бягаше от лагера на пазителя, от веселия пламък на неговия огън, от топлината на новия дом на брат Авелин.
Част четвърта
Пазителят
Как копнея да отида при нея, да бъда с нея, отново да позная покоя, който цареше в нас преди онзи ужасен ден. Как жадувам да я прегърна, да я целуна, да й споделя тайните си, да й разкажа за чувствата си, за своите надежди и страхове. Когато я гледам, неизменно се връщам назад във времето и се питам какво ли би станало, ако гоблините не бяха дошли Дъндалис.